Четиримата насядаха по миндерлиците, слуги внесоха два мангала с разгорени въглища, но не поднесоха нито сладки, нито ракия, нито даже кафе — не за кеф се бяха събрали, а за работа. И Силдаря веднага им каза, каквото имаше да им казва: и за получените четири кесии80, и за поръчките и заповедите на Индже Стоян. Каза го сухо и вяло, ония тримата мълчаха и само кимаха, сякаш всичко знаеха отнапред. Само накрая се разгорещи Силдаря — когато отвори дума за организацията и нейните люде.
— Прав си и не си прав, Георги Силдар — отговори му домакинът, без да прояви признаци на обида или раздразнение. — Прав си, че силата, която може да възтържествува над полумесеца, не сме ние, хаджии и чорбаджии, а простолюдието, народът. Ала не си прав, когато мислиш, че трябвало, един по един да привличаме бъдните войници на Заверата. Четиривековното иго отдавна е дошло дотука — той махна с ръка някъде между шията и устата си — на народа ни, готов е той да пребори турчина и няма нужда предварително да го кандърдисваме. Друго му трябва нему: да бъде поведен! Това правим ние, Георги Силдар — привличаме и посвещаваме в делото онези, които утре да поведат народа.
— И не сме само хаджии и чорбаджии — тежко допълни Ексара. — Около Филики етерия ние събираме също устабашии, кехаи…
— Само онези, които водят хайдутите в Балкана, са още далеч от делото ни — намеси се и хаджи Нойко. Имаше малко тънък, но мек, звучен и приятен за ухото глас. — Войводите. Пък са ни нужни, дяволските, много са ни нужни.
— Защото утре — завърши вместо него хаджи Михал, — когато запукат пушките, ще ни трябват люде, учени не на книга, а на оръжие и битки. Те ще бъдат нашите пълководци.
Георги Силдаря призна пред себе си, че хаджи Михал хаджи Василов извънредно умно и хитро водеше работата си. Ако беше станало така, че — как беше? — „дъждът“ да определеше него за пръв ръководител на богатия и многолюден Сливенски край, Силдаря щеше да се втурне да посвещава и прави съзаклятници колкото се може повече измежду познатите си. И пряко сила щяха да стигнат до стотина. Докато този, хаджи Михал, бе напипал разковничето — ръководеше онези, които ръководеха, и се озоваваше на върха на една мрежа, която с повече работа и късмет би могла да разрасне до хиляди и десетки хиляди души. Отдал заслуженото на тези хаджи Михалови качества, а и все още под влияние на доброто посрещане и липсата на гръцко съскане в разговора, Силдаря сподави старата си неприязън, макар че — както ще видим — докрай запази частица недоверие към главния сливенски завераджия.
— Войводите оставете на мене — каза той. — Ще се постарая до три дена да ги събера, да им говоря.
— До три дена? — изправи вежди хаджи Нойко. — В неделя сватба вдигаш, Силдар…
— Отложим ли, ще изпуснем войводите. Ето, Димитровден е пред вратата. Пръснат ли се веднъж хайдутите, иди ги търси преди Гергьовден.
Говориха още дълго. И се разбраха така. Връзката с първенците в Сливен и казата оставяха на хаджи Михал. Георги Силдаря щеше да предума войводите да съберат дружините си още с първите лястовици (не можеше и да се мисли за презимуване в Балкана), та да са готови, когато християнският свят на полуострова се вдигне срещу полумесеца. Хаджи Нойко пое грижата да укрива пушките, които щяха да купят тайно от тукашните тюфекчии; най-много се надяваха на онзи хаджи Кутьо от Кафтанджийската махала, при когото Тахир ага имаше намерение да поръча пушка за себе си. След като дълго умуваха, възложиха на Тодория Ексара една от най-тънките работи — да говори с Димитраки чорбаджи и да го привлече в Заверата. Право погледнато, тази задача по̀ подхождаше за Михал или за хаджи Нойко, но и двамата се отказаха — първият опитал веднъж и ударил на камък, вторият не бил в добри отношения с Димитраки, сдърпали се нещо по общинарските работи.
Като разчепкаха всичко, те си пожелаха следния път четиримата да се съберат свободни или поне под юнашко знаме в Стара планина и после гостите един по един се разотидоха.
Никой от тях не подозираше колко далеч са пожеланията им от онова, което им бе подготвила съдбата…
Сяро Барутчията живееше в Клуцохор и Силдаря лесно намери къщата му. Къщата, но не и самия него. Изсмяха му се, когато попита за стопанина — не знаел ли, че Сяро понякога със седмици не се прибира у дома, а яде и спи горе, в барутчийницата си в Новоселския боаз, та е дошъл да го търси, и то посред бял ден тук… Не знаеше тези неща Силдаря, ала и не обясни защо той, стар другар и „изял една торба сол“ с Барутчията, не е имал случай да научи тези негови навици. И се запъти от Клуцохор през същински Сливен и Ново село нагоре към боаза.