Пътят се оказа по-дълъг, отколкото го предполагаше. И по-изморителен. Ех, Силдар, Силдар, къде остана времето, когато припкаше като дива коза по чукарите? Задъха се, свали капладисаната си с кожички салтамарка, все по-често позапираше да избърше с ръкав челото си или да поуспокои разлудувалото се сърце. А долапчиите, край които минаваше, още от последните къщи на Ново село отговаряха все по един и същ начин на въпросите му, невям си плюли в устата: „Ей туканка е, на̀, две крачки по-нагоре…“ А тези две крачки така и не свършваха!
Направи две спирки: при Долния вир, където трябваше да посъбере сили, за да изкачи Големия праг, и втори път при Крайчовата канара. Там, при канарата, не само пое дъх, а се изкачи малко по баира вляво, онзи, зад който беше Селишкия боаз, и приседна на земята до един камък. Сърцето му отново се разлудува — този път не от умора, а от красотата, която се ширна пред очите му. Така, както беше седнал, Силдаря виждаше пътя, извървян от него досега. Рекичката лъкатушеше пред нозете му между своите стръмни брегове от ръждивокафяви камъни, по които само тук-там бяха успели да се закрепят кичури повяхнала, сякаш уморена тревица. Но това беше само до Големия праг. Нататък водата си бе проправила по-спокоен път и описваше една плавна кривина между двата меко заоблени хълма, за да се излее някъде надолу към Ново село. Очарован от гледката, Силдаря се смъкна две крачки по-ниско и сега извърна поглед нагоре, срещу течението на Новоселската река. Тазн местност, „Барите“, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна от захлас, запленен от есенната й премяна — цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове с върли склонове, представляваше неповторимо и неописуемо с обикновени човешки думи съчетание на багри, разточително разпилени тук от всевишния. А в дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се на възбог и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави бяло-сиви облачета.
— Ех, земйо ти, българска!… — възторжено-страдалчески изпъшка Силдаря и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.
Отмина още няколко долапа и тепавици, не се отби дори в собствения си долап. Впрочем той едва го позна — толкова рядко бе влизал в него, пръстите на едната ръка май бяха достатъчни, за да се изброят тези случаи. „Ех, Силдар, Силдар, неувряла главо! — каза си. — За какъв ли дявол хвърли на времето грешните си парици тук, като още отначало знаеше, че от тебе долапчия тъй и няма да излезе!…“ Задоволи се да огледа от пътеката буренясалия двор, увисналите на пантите врати, порутените плочи на покрива и продължи нагоре.
И след още десетина минути ход попадна най-сетне на барутхането.
На това място реката образуваше една остра, почти под прав ъгъл чупка и на полянката, разположена на триъгълника, бе потулена между гъстите лески работилницата за барут. От пътеката Силдаря огледа сградата на барутхането, навеса, притиснат под плесенясали като стар бакър каменни плочи, и чистия двор пред тях, в отсрещния край на който кротко пасеше един катър. Тогава погледът му откри и господаря на барутхането. Сяро, гол до кръста, стоеше прав до навеса и отсяваше на ръка стрит на прах кюкюрт.
Почти не се бе изменил Сяро Барутчията, само може би бе станал още по-едър, по-грамаден и… по-безформен. От снагата му лъхаше страшна, първична сила, ала бе лишена от каквато и да е хубост; изглеждаше като огромна буца глина, която някой ваятел се е заловил да превърне в човешка фигура, но твърде рано зарязана и изоставена от него. Главата му, все така едва-едва размачкана от ръцете на ваятеля, по прежному се сливаше с дебелия врат, за да наподоби зле оформен конус, който започваше почти от края на чудовищно едрите му рамене и завършваше със заобления лъскав бръснат лоб, украсен на върха с един чисто торлашки чамбас81. Тури сега и два мустака по една педя — ето ти го Сяро!
Георги Силдаря приготви уста да се обади на приятеля си, но нявгашната му дяволитост се пробуди в него, той се промъкна между лещака, извади от джоба прословутата Сярова пендара и я подхвърли сред ситото в ръцете на барутчията. Сяро, не повярвал на очите си, остави ситото на земята, взе пендарата и висящото от нея канапче така нежно, сякаш между дебелите му пръсти се намираше крехко цвете. После бавно се огледа и като откри госта, извика:
— Силдар! Братко! Ти ли си, бог да те убие!…
В ушите на Силаря гласът му прозвуча като смесица от грохот на водопад, трошене на сухи дървета и на още едно нещо, но него той не свари да определи — Сяро се завтече насреща му и в следващия миг на Силдаря се стори, че загива сред преспа от миришещо на пот и сяра месо, която го притисна от всички страни…
81
Чамбас — снопче коса, понякога доста дълго оставено на върха на главата. По онова време в Сливен торлаците много често си бръснели главите, като оставяли само чамбас на върха, докато „елините“ се подстригвали и си подбръсвали вратовете.