Догони го въпросът на кятибина:
— Да те повикам ли, аян ефенди, когато докарат Тодория Ексара? Навярно ще пожелаеш сам да го изпиташ?
На това аянът махна с ръка:
— Утре, хаджи, утре сабахлен. Като се остави гяурската кратуна да узрее една нощ в кауша, по-лесно се изстисква…
Това правило му бе донесло не един успех в подобни дела с гяури. Но то се оказа ялово в случая с Ексара. Цяла сутрин Тахир ага, векилинът Узун Шерифаа и хаджи Молла се изреждаха да го разпитват, но чорбаджията все отричаше и отричаше. Тогава пратиха при него най-добрите джелати на аяна. Те си знаеха работата и така се постараха, че трябваше на три пъти да свестяват… не, не Ексара. Наложи се да свестяват хаджи Молла, който, изпратен от аяна, бе принуден да присъствува на мъченията. А Тодория Ексара само стискаше зъби и юмруци и не издаваше звук.
Вечерта аянът заповяда да донесат (а не да доведат — той не можеше да се крепи на краката си) Тодория Ексара при него и отново го разпита в присъствието на векилина и кятибина. Но Ексара удържа клетвата, която даде на чорбаджи Еню — не призна нищо. Тогава Тахир ага заповяда да го хвърлят в кауша.
Хвърлиха го.
И там го забрави.
Спомни си за него, едва когато щеше да го прати на бесилката…
10
— Мога да се закълна — каза хаджи Молла, — че Тодория Ексара все пак укри нещо.
Сплела пръсти на скута, Анифе ханъм не изпущаше нито дума от неговия разказ. Тя не трепна от ужас, когато слушаше за жестокото мъчение, но и не изрази възхита от мъжествената издържливост на Ексара. Просто приемаше нещата такива, каквито са.
Анифе ханъм най-сетне вдигна очи:
— Каза ли на аяна тези свои съмнения?
— Да не съм луд? — обиди се хаджи Молла. — Кажех ли му, той щеше да продължи да измъчва онзи нещастник. И в края на краищата — да го убие…
Майката остави на лицето си предишната ледена маска.
— Ако е вярно, че такъв заговор съществува — рече, като се мъчеше гласът й да звучи безлично, — сега в Сливен, има хора, които не могат да си намерят място…
Тя пак не гледаше сина си, но усети погледа му върху себе си — настойчив, питащ, сърдит, малко уплашен. Не беше глупаво момчето й, напротив. Имаше хаджи Молла по турски бавна, но по български гъвкава мисъл, която не се задоволяваше с думите, а винаги се силеше да надникне и отвъд тях.
— А-а-а — проточи той и в този звук вложи непривична студенина и толкова ясно изразена неотстъпчивост, че можеше да й спести продължението, — това не можеш да искаш от мене, мале. Не е честно да го искаш! То ще значи да отида срещу себе си, срещу вярата си, срещу дълга си. — И повтори: — Не можеш да го искаш!
Тя можеше да каже, че не е поискала от него нищо, но не го стори — нито имаше желание да го лъже, нито той щеше да се излъже. И така се разделиха.
Хаджи Молла тръгна към конака. Анифе ханъм го наблюдава през пердето, докато той се загуби към Сарашката чаршия. След това се върна и седна на същото място, където бе седяла и преди малко. Направи го несъзнателно, но не случайно — знаеше, че негласно ще продължи разговора със сина си.
Някога, преди да стане от Анка на Анифе, тя бе весело и пъргаво момиченце, от рано възпитано в труд, набожност и омраза срещу турците. Не знаеше годината, но затова пък много добре си спомняше как баща й, средноимотен селянин от някакво русчушко село, бе застрелян от аскерите посред Дунава, когато се опитваше — изоставил жена и три деца — да се добере с лодка до Измаил, за да се запише войник при руския генерал84 и да воюва срещу агаряните. Една година по-късно двама низами откраднаха нея и брат й Петко — бяха от онези, които се прибираха на юг след сключването на мира с русите85. Две събития — убиването на баща й и открадването й, — които съвсем не спомогнаха да се разсее омразата, насадена в сърцето й още с майчиното мляко. Също обезчестяването й, извършено с дивашка грубост от единия турчин на някакъв кръстопът близо до Одрин и пред очите на всичките двайсетина отвлечени деца, робският пазар в Цариград, раздялата с Петко, когото купи един анадолски бей… Нея пък купи заможен чифчия от Жеравна. Човек се случи — не я насили да приеме исляма, ценеше я, както турците не ценят кадъните си, създаде й охолство, приличен живот. Ала тя не можа да забрави. И до ден днешен наред с примиреността на Анифе ханъм — се проявяваше отвреме-навреме непримиримостта на Анка, дъщерята на селянина, който не успя да стане доброволец при русите…
85
Яшкият мирен договор от 1791 година, с който е приключила Руско-турската война 1787–1791 година.