— Не се радвай толкова, чорбаджи. Хора като — как го рече? — този окаяник са ненаситни. Ще му дадеш двайсет алтъна, а след месец той пак ще те заплаши и пак ще трябва…
— И що от туй, отче? Ще ме заплаши, пак ще му дам. — Поуспокоен, Захарий даже намери сили да се усмихне половинчато. — Че животът ми е по-скъп от златото, пък и… Ама ти, отче — неуверено и с молба в гласа добави чорбаджията, — ще ли… ще ли да се намесиш да ме откупиш от тоз?…
— Това е мой човешки и християнски дълг. Щях на часа да го сторя, казах ти вече, ала… Откъде двайсет жълтици в джоба на скромен монах като мене?
— Ще се намерят, ще се намерят — разчевръсти се стопанинът. И след малко калугерът чу как в съседната стая щраква ключалка и се отваря вратичка на шкаф…
Когато се намери отново на улицата, Партений беше в такова настроение, че изобщо не усети напора на вятъра. На душата му беше леко и радостно. После изпита раздвоение: алчността му го подтикваше да обходи и другите завераджии, а разбунената му плът насочваше краката му към Ески Джами махала. Поколеба се, сетне изсумтя:
— Няма да ми избягат. В ръцете ми са…
И тръгна нагоре. Към дома на Февзи Балабан…87
3
Уж гледаше в чарковете, пък умът му упорито търсеше месеци назад, връщаше го в онази лятна сутрин, когато седеше на кьошка в чудния хаджи Михалов дом, гледаше поовехтялото джубе на домакина, срамеше се от предвзетостта на празничните си дрехи и… имаше непреодолимото чувство, че е сторил голям, гибелен пропуск. Повече от половин година измина оттогава, а това чувство не намаля.
Вече месеци наред Добри Желязков усещаше с цялото си същество, че нещо ставаше в Сливен. Познаваше своя град — бе роден тук, а като шекерджийче бе научил и всеки камък и всеки зид от него. Нещо ставаше! То витаеше във въздуха, разнасяше се с пушеците от комините, долавяше се в изпънатите лица и напрегнатите очи на людете, пълзеше подмолно като къртица в дупката си; то караше възрастните да се оглеждат предпазливо и да претеглят думите си, жените — да се стряскат, когато гост потропа на портата, децата — да снижават гласчетата в игрите. Да, нещо ставаше, а Добри не можеше да открие какво в същност бе това „нещо“. И се измъчваше, че е останал настрана от кипежа и доверието на хората, а двойно се измъчваше от съзнанието, че лятос бе на една стъпка да научи всичко от устата на хаджи Михал хаджи Василов и… не прекрачи тази стъпка.
В живота с превратната съдба, който го чакаше занапред, той много пъти щеше да изпада в днешната безпътица и в днешното раздвоение между самотните радости на жадния за успех човек и мъката да си останал настрана от народните работи. Но все още беше рано, за да може Добри да схване тази безпътица и раздвоеност като своя орис. Сега само се измъчваше. И подгонен от тази болка, той стори нещо, което сам не би повярвал за себе си — посред бял делник заряза становете, поизми се и тръгна надолу към чаршиите и пазарите, воден от смътната надежда, че случайно ще открие името на онова, което бунеше Сливен.
Новоселската река бе придошла от снеговете, които се топяха горе, в Стара планина, та Добри не можа да я пресече на близкия брод — там камъните, които лете стърчаха високо над водата, сега лежаха до две педи под повърхността й, — а слезе доста надолу по течението и премина по гевгирлията мост, който водеше към Ямалъ Оглу джамия.
Докато прекосяваше турските махали Ески Джами и Айше Хатун, той забеляза как при появяването му приказките на агаларите, излезли на припек пред къщите си, секваха и преминаваха в шепот, усещаше недоверчивите им погледи, които го посрещаха от края на улицата, следваха го през цялото време и го изпращаха чак до другия край.
Изпита облекчение, когато при Ески джамия излезе на по-широкия сокак, който водеше към конака. Но това чувство не продължи дълго. Друг път Добри щеше да мине, изпълнен с безразличие към хаплювците-заптиета пред конака, но недоверчивите погледи на агаларите събудиха у него неясна тревога и смут, та краката му сами свърнаха надясно към Машатлъка, за да избягнат и конака, и онези, които бяха в него. Чак някъде около Сахатя (така наричаха тогава часовника и неговата кула, започнати още през миналия век от аяна хаджи Юсмен и завършени в началото на този, деветнадесетия, от приемника му Мехмед ага, русчуклията) един глас го повика:
— Какво, Добре? Май, не ти се дощя да попаднеш пред очите на хългъзниците от конака?
Беше хаджи Рифат. Добри щеше да отговори нещо троснато, но благата усмивка на стареца го разоръжи. И само смотолеви:
— Ами, не съм сторил никому зло, та няма защо да ги отбягвам.
87
Нека читателят не приема образа на таксидиота, Партений в книгата като опит за евтина антирелигиозна пропаганда. Партений не само е съществувал и живял в Сливен през епохата, но е притежавал и всички отрицателни качества, изтъкнати тук, включително половата му извратеност. За това свидетелствува видният наш възрожденец д-р Иван Селимински („Библиотека д-р Иван Селимински“, кн. І, стр. 54), който го е познавал лично:
„Някой си калугерин на име Партений от светогорския манастир Дохиари беше таксидиот в моя роден град Сливен. Той, като изповедник изобщо на всички граждани и знаещ тайните им, цели десет години стана бич и зъл дух на този град. Във време на гръцкото въстание, като знаеше, че някои граждани бяха съучастници «за вярата», той стана причина, щото те се принудиха за няколко години да избягат от Сливен. Спокойни останаха само онези, които удовлетвориха с пари калугерската му алчност. Партений беше още блудник и педераст.“
По-нататък ще стане дума и за други противонародни дела на този „бич и зъл дух“ Партений и затова на съответното място в книгата отново ще цитираме характеристика на таксидиота от д-р Селимински.