Хаджи Рифат поклати глава:
— Нещо се мъти, Добре, което не само тебе, но всички ни кара без вина да се чувствуваме виновни. Не го зная какво е, но го усещам ей тука, по края на пръстите си, на върха на носа си. Ще дойде то, непременно ще дойде, пък тогаз „алтта каланън джанъ чиксън“88.
— И какво ще правиш ти, дядо хаджи, когато туй, дето се мъти, дойде?
Хаджи Рифат помисли, после показа часовника до тях:
— Двамата с тоя ще правим едно и също. — Той посочи мраморната плоча, вградена в стената на часовниковата кула. — Тук е казано: „… ще разчита на благодарността на тия, които го гледат от четири страни.“89
Старият човек поздрави и отмина. Изглеждаше по-приведен от обикновено, сякаш притиснат от мисълта за онова, което наближаваше.
Ето, и хаджи Рифат също. И той усещаше идващата буря…
Добри постоя така, после продължи пътя си към Сарашката чаршия и Аба пазар. И сега навсякъде виждаше следите на онова, „нещото“ — в оределите посетители в кафенето на Мустафата, в празните дюкяни на търговците, в угрижените лица на минувачите.
Чак до шадравана на Аба пазар той най-сетне зърна едно познато лице — при вратата на пустия дюкян на Георги Силдаря стоеше Бяно, клюмнал нос и зазяпал се някъде на север. Знаеха се само от три месеца, но за това време Добри се увери, че двамата „си разбират от лафа“. Разбират си от лафа, а не — че си приличат. Напротив. Добри не притежаваше нито волската сила (веднъж на зияфет по Новоселския боаз заради един бас Бяно вдигна като агне на раменете си едно магаре заедно с товара му аба — сетне пресмятаха, че общата тежест трябва да не е била под сто и четиридесет оки! — и го пренесе на сто крачки, и то нагоре по баира), нито душевната унесеност на Бяно.
— Слушай — рече абаджията, когато приближи на две крачки от него. — Ти приятел ли си или не?
Бяно даже не помръдна. Може би изобщо не го чу. А че не го забеляза, това беше съвсем очевидно — той продължаваше да гледа нагоре по улицата. Добри също погледна нататък. Улица като улица, какво има да се пули: три заптиета минаваха покрай Нурул Кудус джамия, току-зад тях някакъв селянин шибаше един катър, още по-назад жена и момиче вървяха притиснати една до друга към Мангърската махала, май че бяха братовата жена и племенницата на Димитраки чорбаджи. Абаджията сложи ръка върху рамото на приятеля си.
Също и Бяно вече от месеци безпогрешно усещаше, че Сливен ври и кипи. Сливен приличаше на поле между две вражи войски — по него уж се полюшват зрели жита и се кипрят пъстри цветя, пък то вече тръпне, невям отнапред угадило тропота на крака, който утре ще го разтърси, и кървите, с които ще го оплискат. Чувствуваше това Бяно, пък акълът му все в Божура. Унесе се през час, през два и все в спомените си за нея се връща. То и спомени не бяха, ами само сънища, истински като преживени, и треска. Ето и сега той се виждаше заместил Жечка Стефанова, да крачи там, до Божура, чуваше стъпките и шумоленето на фустата й, усещаше рамото и до своето рамо…
После… после ръката на Добри силом го накара да се свести…
— Прости ме, брат — каза смутено. — Прости ме, унесъл се бях нещо, та не съм те забелязал.
Добри не се опита да го задява за неговата заплеснатост. И попита съвсем друго:
— Кажи ми право в очите — ти честен приятел ли си ми или не?
— Приятелят е само честен. Не е ли честен, той не е никакъв приятел.
— Тогаз щом си ми честен приятел, отговори без завъртулки: що става в нашия Сливен?
Въпросът на абаджията го смути. Малкото, което знаеше, не можеше да каже, а да излъже не искаше.
— И аз усещам, че нещо става в нашия Сливен — каза, след като мисли дълго. — По-право — че се готви да става. Повече нищо не мога да ти кажа, Добре. Защото нищо не зная.
— Не знаеш, казваш. — Бяно потвърди. — Никой ли не се намери да те посвети в онова, което става или се готви да става?
— Почти никой — след известно колебание каза Бяно, като мислеше за баща си.
Дълго мълчание.
— И мен почти никой — рече на свой ред Добри Желязков. Пред неговите очи пък в този момент стоеше хаджи Михал, наметнал раменете си със своето вехтичко джубе.
Случи се, че онези, чиито имена двамата приятели благоразумно премълчаваха, точно в същото време се срещнаха. И то не надалеч, в дома на хаджи Михал хаджи Василов, главния завераджия на Сливен.
Когато прекрачи в собата — той идеше непоканен, — Георги Силдаря сбърчи недоволно вежди: надявал се бе да намери домакина сам, пък на миндерлика до прозореца забеляза още двама души. После възелът на челото му се поотпусна — видя, че двамата са хаджи Нойко и чорбаджи Еню; свои, ще рече. И заговори още от вратата:
89
Плочата с надписа доскоро стоеше на оцелялата до половина часовникова кула, която сега се намира в двора на Пето основно училище „Иван Лилов“, разположено на мястото на някогашния площад Машатлъка. Паднала в последните години, тя сега се съхранява в Окръжния исторически музей.