— Лошо, братя, от ден на ден по-лошо става.
— И ти ли лош хабер носиш? — въздъхна хаджи Михал. Очите му заприличаха на сини стъклени маниста.
— Кой друг е донесъл лоши вести?
— Аз — обади се Еню. — Ратаите разправят, гаджалите ками точели, невям за клане се стягат. Ще да са надушили нещо… Колко им е на тях да турят едно хиляда души под нож?
— Че ти какво си чакал? — сопнато му отговори Силдаря. — Разумява се, че ножове ще точат, а не на кадъните си иглите за плетене. Та ние не точим ли за тях ножове? Да не се готвим на кафе да ги каним?
— Щом само се стягат агаларите, то е на добре, Еньо, това пък ще ти кажа аз — чу се тънкият и звучен глас на хаджи Нойко. — Ако знаеха нещо, те без много-много тупурдия и без стягане щяха да бутнат в хапуса който им трябва.
В смълчаването, което последва, Силдаря се настани на миндерлика и отложи калпака си.
— Моят лош хабер е друг — рече — и той обещава анджак хапус и въже на врата. Онзи проклет издайник, дето като тахтаба смуче кръвчицата на нашите люде, или ще ни разреди войската още преди първата битка, или ще даде на гъжвалиите онуй, което те още не знаят.
— Не те разбирам добре, Георге — проточи тънък врат хаджи Нойко.
— Джендо кюмурджията се разбрал още снощи с двама кираджии, сабахлен си натоварил где щото имал и поел накъде Загорето. Още два пъти ако ме споходи отчето с големия дирник, рекъл на комшиите, и ще стана гол като тояга. Срещнах одеве чорбаджи Захарий. И той премисля с бягство да се отърве от непосилната изнуда. Та туй ми е думата: издайникът или ще ни прогони людете, или, като няма кого да скубе, ще ни продаде на агаларите.
Хаджи Михал стана, сплете ръце отзад и се заразхожда из собата. Личеше, нерешителност някаква го глождеше отвътре. Най-сетне спря и се огледа.
— Повелено ми е да мълча, но на вас, братя, ще кажа. — Той извади от джоба си една изписана хартия и я развя. Сега очите му грееха със синя светлина. — Наближава, братя. Скоро, много скоро ще бъде…
— Бог да благослови думите ти! — нестройно му отговориха тримата.
И се прекръстиха с такова благоговение, сякаш молеха всевишния да даде берекет…
4
Бяха в безопасност зад дебелите стени на метоха, ала примираха от страх, шепнеха и ходеха на пръсти. А така не беше само сега, когато Сливен ехтеше от тъпаните на Тахираговия аскер. Този страх се захвана още през зимата, когато се подочу за разните лудешки, работи и турците почнаха да точат ножове, усили се в края на февруари, когато самите турци издадоха че „нещо се е захванало в Молдова“ и се чуха имената на Ипсиланти, Тудор Владимиреску и Сава Бинбаши. А днес по едно и също време дойде мълва, че „на юг цяло Гръцко се е вдигнало“, а на север, отвъд Дунава, „на турчина такова яйце му се пече на задника“, че събира цялата си войска…
Стояха един срещу друг, ослушваха се в далечното бумкане и избягваха да се гледат. Ала когато тъпаните и зурлите прозвучаха някъде наблизо, пръв Кирияк не издържа. Той остави настрана янтарената си броеница, която цял час бе лежала в шепата му, с пъшкане и пуфтене смъкна крака от миндерлика и така, по чорапи, приближи към прозореца. След него се размърда и Димитраки и подир малко двамата вече напразно се мъчеха да погледнат навън през матовата непрозрачност на опънатата върху черчевето наблажнена хартия. Помъчиха се и не успяха. Тогаз Димитраки извади ножката си и рязна на хайвер-кеята една цепка, не по-широка от стегнато изпреден конец, и залепи око на нея.
— Дай ножа — рече архиерейският наместник и проби и другата хартия.
Дълго, много дълго оглеждаха двамата онова, което ставаше отсреща, на малкото мегданче между конака90, Хаджи Реджеб джамия и хапуса. Там думкаха даулите и пищяха зурлите, а аскерът, накачулен с оръжия и торби, пееше и пушкаше във въздуха, пък на най-кръвожадните не им стигаше тоя сербезлък, та минаваха отстрани на конака и под шумните възгласи на другарите си разиграваха като карагьозчии някаква сцена при широко разперените клони на Старата круша.91
— Избират клони за нашите вратове — изпъшка Кирияк с такъв отчаян глас, сякаш вече го бяха подкарали към крушата.
Димитраки не отговори. И не отлепи око от своя процеп.
След още половина час думкането и игрите престанаха, юзбашии и онбашии се разтичаха и криво-ляво построиха аскера като за поход. Тогава се появи аянът на висок дорест кон и даде знак за тръгване. След него закрачи музиката, като сега гайди подеха „Кестермето“, Тахираговата песен92, а подире й се проточи аскерът.
Когато се изниза цялата войска, Димитраки се върна на предишното си място и — нещо много рядко за него извън къщи — напълни чибук и запуши. Архиерейският наместник претърколи лоестото си тяло и го разположи на миндера. Заговориха чак когато вече не се чуеха тъпаните на войската.
91
В Сливен се говори, че преди Освобождението българските хайдути и революционери са били бесени на известното дърво Стария бряст на бул. „Ленин“. Надпис в този смисъл е поставен при дървото. Но това е неточно. За масова бесилка на поборниците е служела една круша с много разперени клони (авторът притежава автентична снимка на това дърво с обяснителен надпис, направени през 1888 година), която се е намирала някъде около входа на сегашната сграда на Окръжния комитет на БКП. На Стария бряст е имало обесени (както впрочем и на почти всички дървета по улиците) само през Освободителната война, при отстъплението на турската армия след погрома на Сюлейман паша.
92
Тази гайдарска мелодия е позната и днес в Сливенския край, все под името „Кестермето“ или още „Маршът на Тахир ага“. Нотирана от проф. Стоин, тя може да се намери в книгата има Д. Константинов „Жеравна“, 1948. „Кестермето“ е провлачена мелодия, в която на места гайдите изведнъж млъкват и само тъпанът „продължително тумка на вървеж“. На това прекъсване и насичане се дължи и името на песента.