— Сте се хапя аз, много сте се хапя! — загрижено поде Димитраки чорбаджи, като отлепи за малко цевта на чибука от устните си. — Ама така става тя винаги, когато цовек се поведе по акъл като твоя.
— За какво ме нападас, цорбадзи? — със смес от несъгласие и угодливост попита Кирияк.
— Добре знаеш за какво — продължи все на „елински“ чорбаджията. — Гърци, власи, нашите българи, сърби — всички са се вдигнали „за вяра“ срещу полумесеца, а аз, пръв елин на Сливен, стоя настрана и дъвча нокти. Нали такъв съвет ми даде? Ами ако утре всичкото християнство надвие турчина?
— Ха, ще надвият турчина! Туй да го видя, няма да го повярвам…
— Спи ти на туй ухо. Ама мен сигурен човек ми рече: ингилизите поддържали елините в Морея, а пък княз Ипсиланти, дето сега пои коня си на Дунава, бил московски генералин и втори началник в московската войска след царя93. С такива царщини зад гърба си като нищо могат видя сметката на султана. Наспроти твоите кроежи и… съвети.
— Не бързай да ме нападаш, Димитраки чорбаджи — остро рече наместникът. — Или невям си забравил, че ти си предал Тодория Ексара преди още да се посъветваш с мене?
Освен рязкостта, в отговора на Кирияк се съдържаше и една полускрита заплаха, която чувствителният за тези неща чорбаджия не пропусна да забележи. Той изчука чибука си о мангала, продуха цевта и каза примирително:
— Ние ли криво богу се молихме, бог ли криво ни разбра? Погледнеш ли сега — и тъй лошо, и инак лошо. Нито на турчина да служиш, нито с бунтарите другарство да правиш. Пък стара мъдрост е, че между двата стола се пада на земята… Какво ще речеш, Кирияк?
— Кой знае, може да е най-хубаво да останеш там, където си сега, сиреч между двата стола, чорбаджи. Ще рече — изчаквал си досега, няма да стане нищо, ако изчакаш още малко. Поогледай се, подуши във въздуха, ще разбереш накъде отиват работите…
Една неделя след заминаването на Тахир ага с войската хаджи Михал повика на съвет главните завераджии. Опасно бе да се съберат в града, та по съвет на Силдаря щяха да се видят по среднощ във воденицата на неговия зет Пею Смеденов на „Аркаръ коруч“. Мястото беше подбрано благоразумно: достатъчно далеч от града, за да тръгнат нататък дембелите и туткуните от конака, пък и Пею беше извън подозрение. Разставиха и стража около воденицата. Нея Сяро осигури много лесно — проводи човек и повика Кара Танас и дружината му; момчетата завардиха околността на воденицата, а Кара Танас (на него водачите на съзаклятието разчитаха много — нали в бранното умение се е учил от Индже Стоян войвода94!) щеше да участвува в съвета.
На уречения час се събраха всички, които хаджи Михал беше повикал: самият той, хаджи Михал хаджи Василов, Георги Силдаря, чорбаджи Еню, Сяро Барутчията, хаджи Нойко и Кара Танас войвода. Силдаря и Кара Танас не се деляха един от друг — срещаха се за първи път след онзи паметен ден на Агликина поляна.
Шестимата мъже се здрависаха, насядаха в кръг по столчета и пълни чували и хаджи Михал поде:
— Работата не отива така, както я мислехме, братя. И затуй си рекох, че трябва да се съберем и поприказваме.
— Какво? — попита чорбаджи, Еню. — Да не би вече гаджалите да са надвили християнската войска?
— Не, таквоз нещо не съм чувал. Но чух друго. Княз Ипсиланти не искал да мине Дунава.
Някои замълчаха, други изпсуваха, а Силдаря прецеди през зъби:
— Още отначало си знаех аз какво ще излезе, щом се прави с гърци!
— И княз Ипсиланти се бил видял в чудо, казват — продължи хаджи Михал. — Защото Русия отказала да помогне обединената християнска войска.
— Русия? — повтори смаяно хаджи Нойко. — Не може да бъде!…
— Руският цар изгонил Ипсиланти от своята войска и…
— О, боже! — изпъшка отчаяно Еню. — И друго ли има?
— … и дал съгласие султановата войска да се прехвърли оттатък Дунава, за да срази войската на Заверата.
— Не може да бъде! — повтори хаджи Нойко. — Царят на християнска Русия ще прави ортаклък с чалмалията в Цариград. И защо, защо?
— За да имало мир между двете царщини и в Европата. Тъй го рече онзи, дето ми донесе лошия хабер.95
Дълго време никой нищо не рече.
— Е, хубаво де — обади се за пръв път Кара Танас войвода. — Руският цар се отрекъл от нас. Не е добре, няма защо да си кривим душите, ама да кажем едно „майната му“, па да си гледаме работата сами.
93
Александър Ипсиланти, грък по народност, бил син на влашкия княз Константин Ипсиланти. Завършил военно училище в Русия, служил в руската армия и се прославил във войните срещу Наполеон (в сражението при Улм загубил дясната си ръка). Произведен генерал, той бил назначен адютант на Александър І. Но през време на въстанието Ипсиланти не получил подкрепа от Русия — цар Александър І, краен реакционер и враг на всякакви революции не, само не подпомогнал Заверата, но и я осъдил.
94
Докато изворите недвусмислено сочат Сяро Барутчията като съратник на Индже войвода и след това участник в Заверата от 1821 г., същото не може да се каже за Кара Танас. Действително Ради Боев (в „Стоян Индже войвода“, ДВИ, София 1956) го поставя като един от помощниците на Индже, но не посочва откъде е почерпил това сведение; проучените от нас източници не го потвърждават. Същото се отнася и за прочутите войводи от епохата (с изключение на Добри войвода, за когото ще стане дума в следващите страници) — няма поименни исторически данни да са съдействували на Заверата. Но ролята, приписана им от автора, не бива да се смята за груба измислица — по-нататък Кара Танас е доказал, че ако не я е играл, то положително е бил достоен за нея. А че хайдутите, намиращи се в Стара планина, не са били чужди на голямото начинание, свидетелствува следното изречение у д-р Табаков (т. ІІ, стр. 71): „Приготовленията в Сливен са били големи и в тях не са участвували само гражданите в града, но и излезлите вече в Балкана сливенски хайдути“.
95
Истината е друга. Крайният реакционер император Александър І от нищо не се е страхувал повече, отколкото от революциите, дори когато имали националноосвободителен и верски характер. Затова той напълно подкрепял Свещения съюз на европейските монарси, една от главните цели на които била задушаването на „революционния дух“ от всякакъв характер. Именно поради тази причина Александър І предал въстаналите християни от Балканския полуостров на турците.