— Ясно, че трябва да бъдеш ти, хаджи Михале — заговори той бавно, като претегляше всяка дума. — Но пътят е дълъг, имаш нужда от чирак да ти помага, да се грижи за тебе и добичето ти. Какво ще речеш, ако за чирак ти пратя моя малък син Васил?
Едва забележима усмивка сви устните на хаджи Михал хаджи Василов — разбираше той недоверието, което се криеше зад уж благите думи.
— Приемам, Георги Силдар — произнесе той ясно. — Зная защо провождаш момчето и точно затова приемам. Кажи му утре по съмнало да дойде у дома. Кон да не води, аз ще му дам.
Над воденицата на Пею Смеденов продължи да тегне грижата…
5
Мина доста време, откакто хаджи Михал замина на север, а от него и Васил — „ни вест, ни кост“. Но затуй пък към средата на април в Сливен започнаха да пристигат хабери кой от кой по-лош, по-тревожен. От разни краища на земята българска идваха и все за едно говореха — видни по положение и богатство мъже българи, замесени в Заверата, или били погубени от турците, или сами сложили край на живота си. Хаджи Параскева̀ кнез Търновски се хвърлил от покрива на къщата си и главата му се пръснала о калдъръма. В Габрово хаджи Христо Рачков, прочутият търговец и предприемач, глътнал отрова и умрял, а колцина изтрепали турците около него, броят им комай не можа да се каже. Някой си хаджи Тошо от Враца еничарите заклали във Видин, ведно с видинлията Никола Шишманов. Същата участ имали Тодор Миланович и другарите му в Свищов. Подобни вести идеха също от Варна и Шумен, от Севлиево и Трявна, от Елена и Никопол, от запад и от юг. Хаджи Станоолу и Найден Кръстевич в Одрин били заклани заедно с целите им семейства. Под турски нож в Пловдив минали родовете на Чалъковците, Стояновците, Власаковците и Вълковците. Други имена на погубени българи мълвата носеше и от Цариград…
Не бяха отдъхнали от тези тревоги, когато се зададе истинската опасност: султанът от Стамбул пратил безчислена войска на север, земята от оцелелите досега бунтари да разчисти. Водел я някакъв паша, дето така си разбирал от работата, че заслужил да бъде въздигнат в бостанджи-баши от своя падишах. Заслужил го, като оставял подире си чакъм от изпепелени къщи, бастисани имоти, избесени мъже.
Тази беше предпоследната вест, която достигна до Сливен. Последната дойде от Драгоданово, сливенското село. Едно нищо и никакво село, но бостанджи-башията ударил в него седемнайсет къщи. И като нямало в Драгоданово кауш, на седемнайсет мъже свалил главите от раменете — на някои затрил и челядта заедно с тях. Само един се спасил от клането, Цоню Брадатия102, който на времето поскитал из Стара планина с Моню войвода103 и от него научил как се секат „зелки“. Цоню не дочакал да му вържат ръцете, ами изскочил из портата с ятаган в ръка, не сколасал да утрепе пашата, но повалил шестима от неговите читаци, пък хванал Балкана.
Друга вест подир тази не дойде, защото довтасаха предните аскери на бостанджи-башията и така стегнаха града, че го задушиха още преди да е дошъл началникът им — нито външен човек можеше да влезе, нито вътрешен да излезе; от тях, вътрешните, само който има̀ благоразумието да се измъкне преди идването им, измъкна се. Имаше такива побягнали с време — и от Сливен, и от казата, — та сетне турската управа се оплакваше, че „мнозина станали разбойници“, но те не бяха хора от първа ръка на Заверата; челните люде разбираха каква опасност приближава, но не пожелаха да изоставят „войската си“, себе си да укрият.
И тъй, каза се вече, предните аскери пристигнаха и пратиха телялин по сокаците и мегданите, който извести, че се забранява човек да се покаже извън портата и покаже ли се ще му се стреля. А като гръмнаха няколко пъти на живо месо, сливналии се затвориха по домовете си и там зачакаха онова, което им е било писано да ги сполети.
Не чакаха дълго. След два дни в града пристигна пашата, начело на таборите си, запретна ръкави и се разчевръсти да лови съзаклятници. Взе само хаджи Молла да му превежда и не губеше време да влиза от къща в къща, а поглеждаше в едно свое малко тефтерче и повеляваше: „Там и там ще ме заведете“, „Покажете ми дома на еди кого си“. Пущаше напред хората си и те се поразшетваха, та когато двамата с Хаджи Молла прекрачваха портата подир тях, намираха обитателите подредени един до друг на двора, по мъжете имаше пресни синини, понякога — разкъсани сукмани и разплакани лица по жените, издути джобове по потурите на аскерите. Но пашата не даваше внимание на такива подробности, а след разпит отгоре-отгоре нареждаше да бутнат мъжете в кауша, а някои убиваше още на дворовете им. Така се случи с хаджи Коста; у него намериха скрити пушки и джепане, та го заклаха като кокошка и после хвърлиха още мърдащото тяло в кладенеца104. А Атанас Дучев повлякоха за чамбаса на главата му, тътриха го така по двора и по хаета и накрая го удавиха в една бъчва с вино. Хаджи Кутьо тюфекчията премазаха от бой; биха го с една от неговите джувер-пушки, докато тя се строши о гърба му, а знаеше се, че хаджи Кутьовия пусат е прочут със здравината си. И когато се счупи пушката, от тюфекчията отдавна вече бе останала само купчина от разнищено месо и натрошени кокали. Сяро Барутчията спипаха точно когато бе изхвърлил петстотин оки барут в ямата и се готвеше да го затрупа отгоре, но него пашата не посече веднага, а го хвърли в хапуса.
102
103
104
Споменатият и преди това в книгата хаджи Коста е бил вуйчо на Иван Добровски (1812–1896), бъдещият учител и журналист, който, тогава 9-годишен, е запомнил гибелта на своя роднина.