В Сливен пашата остана една неделя. Когато продължи пътя си на запад, към Казанлък и Карлово, в хапуса имаше точно сто двайсет и шест гяури; замесени в заговора, а осемнайсет други лежаха на пет стъпки под земята.
6
Докато яздеше през прохода, Аледин Безат бей неволно попипна бузата си и изпсува — ноктите на онуй вълче бяха оставили кървави дамги върху кожата му. Този спомен го ядоса дори повече от болката.
Случи се туй снощи, когато спряха за нощувка в началото на Чалъкавашкия проход. Пийна ракийка Аледин Безат, развесели се душата му и като забрави, че отиваше работа да върши и жълти махмудии да печели, реши да даде радост и на тялото си. Повика той един от своите аждери — така викаше на наетите конници, дето пазеха кервана — и го проводи да му доведат Вълка, гяурчето, което би украсило кой да е харем. И тръгна всичко, както му беше редът, но когато уж вече настъпваше най-важният миг, момичето неочаквано протегна ръце към лицето на бея, не успя да достигне очите му, но със злост на истинска вълчица прекара нокти през бузата, та изтръгна от нея кожа и кичури косми. Болката и смеховете на „аждерите“ сякаш спуснаха червено перде пред очите на бея. И Аледин Безат не мисли много-много, грабна калъча, натика го на момичето отдолу, а после с едно движение го разпра чак до шията като агне.
А сега яздеше през прохода, усещаше болката от раздраната кожа и се ядосваше. На себе си се ядосваше — за един гняв и за една мъжка обида хем тялото си не удовлетвори, хем пожертвува цяла купчина злато…
Като помисли за зарара, който сам си бе докарал, Аледин Безат бей се залови да пресмята какво можеше да получи за другата стока на Робския пазар в Стамбул. Бяха на около един час път след Риш, между Риш и Добрал, когато той заби махмузи в хълбоците на коня, излезе отпред и спря настрана да преброи робите си. Имаше четиринайсет жени — кои млади, кои не съвсем млади; за тях беят нямаше да кяри много — щяха да ги купят или като работен добитък, или фукари разни, които нямат пари за по-хубави и по-млади гяурки. После идеха точно една дузина момичета между десет и четиринайсет години, съвсем като онези „приятни и красиви девойки с нежни, черни очи, пазени в шатри от чужди погледи, на които никой мъж, нито пък някакви духове не им е отнел невинността преди техните предопределени съпрузи“, както се казваше в Корана за хуриите в рая105. За тях преситени аги, чиято кръв вече мъчно се разиграва в жилите, щяха да му платят повече. Останалите бяха малки дечурлига, до тригодишни, натъпкани по три, по четири в кошовете, окачени на трите товарни коня, които пъплеха зад жените. Колко бяха децата? Трудно беше да се преброят така, без да се спира керванът, но Аледин Безат бей на младини бе ходил цяла година в медресе и знаеше да смята. На три коня по два коша, туй прави шест коша; ако сложи едно върху друго по три изтърсачета в кош…
Не можа да завърши сметката си. Някъде изотзад се чу страшно пращене и беят едва свари да се обърне, за да види как две високи дървета се повалят с трясък — дясното наляво и лявото надясно, — та стеблата и клонаците им заприщиха пътеката. Туй пък що беше? Гръм ли падна от ясно небе или вихрушка изскочи из някой боаз?
Дорде беят се освести, един глас изрева на чист турски:
— Предай се, бей ефенди!
Отпред на пътеката беше един мъж за чудо и приказ — не от най-високите, но строен и скършен, прав като точилка, широк в раменете и тесен в кръста — от левент по-левент. Хем не беше в първа младост — косите му, промушили няколко перчема изпод островърхия калпак, издаваха, че като нищо е сторил четирийсетте. Но онуй, което най-много поразяваше в този мъж, беше блясъкът на злато. Златееха се дръжките на неговите пищови, от злато бяха нанизите, увити около калпака му, безброй алтъни бяха нашити по ръбовете на елека и по дължината на ръкавите му. Толкоз злато беше на десет крачки от бея, много повече от онуй, което щеше да спечели на Робския пазар, че чак свят му се зави. Понечи той да протегне десница към пищова, но чу един от наемните стражи да шепне в безпаметен страх:
— Алтънлъ Стоян войвода!… Отидоха ни кожиците!…
Други двама от „аждерите“ обаче не се вайкаха, а вече измъкваха пусата. Не свариха да стрелят — откъм дърветата изгърмяха с дебел гърлен глас няколко шишанета и единият увисна на зенгините, конят на другия рухна под него. Пък и Аледин Безат бей чу едно пропищяване покрай ушите си…
— Предай се, бей ефенди! — извика отново войводата.
Аледин Безат измъкна пищова си, запретна с палец кондака и веднага стреля. Когато пушекът се разсея, Алтънлъ Стоян войвода не се намираше на прежното си място, но и на земята не беше.
105
Коранът, сура (глава) „Милостивият“. Хурии се наричат девиците в рая, които ислямът обещава на правоверните.