— Юруш! — заповяда беят. — Удрете и да пробием напред!
— Не! — обади се един от конниците. — Напред са подготвили пусия, ще ни изтрепят! Крийте се зад жените и децата!
Съвета си го биваше. Турците скочиха от конете, наловиха кой жена, кой момиче, приклекнаха зад тях и, които имаха още пълен пищов, целеха се и стреляха през раменете им. Хайдутите разредиха огъня, особено след като куршумът на единия нарани едно от момичетата. И битката комай отиваше към завършек без победител, когато откъм дърветата някой заговори високо и отчетливо на български. Що беше туй? Повели на войводата им? Но защо досега се разбираха без думи, а сега крещят до аллаха? Аледин Безат стисна дръжката на последния си пълен пищов и се заоглежда.
После жените и момичетата едновременно се отскубнаха от ръцете на турците и хукнаха коя накъдето види. Побягна и тая, зад чийто гръб се бе крил беят. Една мълниеносна мисъл му подсказа какви са били тези наглед неуместно високи приказки… Обзе го снощният гняв и Аледин Безат изпразни пищова си в гърба на жената. Миг по-късно гората се разтресе от гръм на пищови и шишанета, нещо тласна бея в гърдите и го катурна назад. Усети ужасна умора, а като открехна клепачи, видя как се завъртяха върховете на дърветата…
И това беше последното, което Аледин Безат бей видя през своя живот.
Алтънлъ Стоян простря шарена кърпа на земята и върху нея изсипа бейовия кемер. Тъжно се загледа в купчинката — колко такива купчинки бе видял през живота си на хайдутин? Безброй бяха и все същите като тази: алтъни и сребърни пари, по които невям личеше потта на селяка, излъскани от момински пръсти пафти, сребърни десници на иконни богородици, пръстенчета от скъп и прост метал, тук там някоя гривна от сребърна телчица, нарядко и драгоценно камъче… Войводата ги разрови с ножа си, не смееше да пипне с ръка, сякаш върху кърпата бяха не няколко шепи злато и сребро, а разпалени въглени. И тогава юнашкото му сърце се вкамени: сред другата ягма на бея видя и проста обичка, на която висеше парче изсъхнало месо… Дълго гледа Алтънлъ Стоян с изцъклени очи тази ужасна находка, пък сетне изкопа с ножа една трапчинка в земята, положи в нея обичката, затрупа я и я затисна отгоре с един камък. Не беше от най-набожните люде, а сега му идеше и кръстове да стори, и молитва някаква да каже…
— Всичко е изпълнено, войводо — чу той Добри, байрактаря си.
— Нахранихте ли ги?
— Богато и пребогато.
— Момичето и жената?
— Девойчето превързах с благ мехлем и хайдушки корен, в мляко натопен. Не е лошо ударено, само в месото, лесно ще му мине. — Войводата с кимване одобри извършеното. — А жената погребахме.
— Защо толкоз плака едно от девойчетата?
— То се казва Неда, войводо. И е дъщеричка на убитата.
— А турците?
— Живите погребаха умрелите и отместиха повалените дървета. Сега стоят навързани в долчето и чакат да решим какво ще ги правим.
— Ясно какво ще ги правим! — студено отсече войводата. — Но ще бъде, след като отпратим жените и децата.
Добри пристъпи от крак на крак и каза извинително:
— Те, жените и децата де, искат да дойдат при тебе, войводо, да ти благодарят…
— Не ги обичам аз тези работи — махна отрицателно Алтънлъ Стоян. После посочи купчинката върху кърпата. — Вземи това, прибави към него и що сте намерили у пазвантите, пък го раздели. По един пай отдели на жена и девойка и по половин пай на хлапищак.
— Какво ще ги правим после?
— Не можем ги държа в Балкана. Ще ги проводим в Ески Заара106, Сливен и Котел. Хайде, докато натъкмяваш пайовете, прати при мене Манол, сина на Силдаря, Радко и Нягол.
Но преди повиканите се яви Трайко, от шест години хайдутин в дружината. Алтънлъ Стоян усети по смущението му — щеше да иска нещо, което не се допуща от хайдушкия закон. И не се излъга.
— Войводо — подхвана, заеквайки, онзи, — аз…
— Режи го изкъсо, Трайко. Що си намислил?
— Ще ми се да ме освободиш от клетвата, войводо, та да се прибера у дома. Шест години заедно скитахме, нека сега…
— И защо тъй изведнъж? — прекъсна го Алтънлъ Стоян.
— Туй момиче, Неда. Дето пред очите ни остана сираче. Бащица то от по-рано си нямало, сега и майка зарови в земята. Да го взема за мое, искам, войводо, да го отгледам. Сърцето ми разтопи с плача си…
Дълго мълча войводата. Настрана гледаше, та не можеше да се отгатне дали Трайковите думи премисля, или своята мъка преглъща. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше по прежному корав:
— Няма да те пусна, Трайко. — Личеше, че не ще измени това си решение. — Няма да те пусна, а ти, братко, послушай мене, по-стария и по-патилия, и не се сърди.