— Не е до сърдене, войводо. Аз исках…
— Искал си и хвала, че си го искал. Защото от добро сърце си го пожелал и не си помислил, че то това твоето, малко и на бягство позамязва.
— Бягство ли? Как пък го рече, войводо!
— Тъй излиза, Трайко, щом ти се е дощяло оттук нататък само за една човешка душа кахър да имаш. — Войводата вдигна гъстите си вежди. — Ние сме тръгнали по балканите не само за един, за двама, а за да браним всичките християни. Колко още чакат на нас да ги отървем, да им помогнем!107 — Па потупа момъка и го отпрати. — Върви и поразмисли. Не се ли съгласиш с думите ми, готов съм да поправя стореното.
Едва се отдалечи Трайко и се явиха Радко, Нягол и Манол. Войводата им обясни какво искаше. Добри ще раздели робините на три, дечицата ще разпредели по жените. Другото тях тримата чака — всеки ще поведе по една група: Манол в Сливен, Радко в Котел и Нягол в Ески Заара. А като ги настанят в добри семейства, Нягол и Радко да се върнат при Дружината108, на Зеленич ще ги чакат.
— А аз? — попита веднага Манол.
— Ти ще останеш в Сливен, там има нужда от тебе. При туй… ти още клетва не си дал при нас, не си човек от нашата дружина.
— Ами тогаз, да дам клетва, а? — Брадичката на Манол издайнически потреперваше. — И друго има, войводо. Знаеш какво е в Сливен и как се измъкнах от там!
— Беше така в Сливен, ама вече не било. Гъжвалиите там се поукротясали. А баща ти е в хапуса, може да има нужда от тебе.
— Ама, войводо!…
— И първом трябва да научиш най-важното от хайдушкия закон — вече по-строго го прекъсна Алтънлъ Стоян. — Препираш се и се пазариш ли, мястото ти не ще е при хайдутите.
Манол не продума повече.
Един час по-късно той, Радко и Нягол поведоха освободените робини, както им бе наредил войводата. И тримата имаха късмет, та ги заведоха без мъчнотии, пък и добри и отзивчиви люде намериха да ги приберат.
Случи се, че малката Неда бе приютена, в дома на по чудо спасилия се хаджи Нойко.
7
Като се срещнаха във Влашко, бостанджи-башията му се похвали как е шетал из Сливен и какъв берекет е дала шетнята му. Тази дума употреби — берекет — за онези осемнайсет избити и сто и двайсет и шест заптисани, без да се брои Тодория Ексара, него пашата завари в хапуса. Тахир ага хич не се зарадва на тези приказни, но си замълча — не е дип благоразумно да си доверчив и искрен към човек, който през ден говори очи в очи с падишаха. Не му стана кеф на агата, че друг е дошъл и се е разпореждал в тоя Сливен, дето не знаеше друг господ освен аяна си. Пък и не повярва, че сливенската рая дотолкова е била обхваната от гръцката зараза; тази рая той имаше за пепел, в която отдавна, много отдавна са угаснали всички въгленчета.
И друга причина имаше за недоволството му — ще се върне сега Тахир ага и ще трябва да се занимава с бесилки и палачи — нагледал се бе на християнска кръв по време на този сефер оттатък Дунава.
Като се прибра в Сливен — то беше вече средата на юни, — той най-напред извика хаджи Молла и Узун Шерифаа, кятибина и векилина си. Накара ги да му разкажат ден по ден всичко, после поиска хаджи Молла да му прочете имената на убитите и запрените завераджии. Слушаше и гледаше играта на светлините върху зеления камък на пръстена си, цъкаше с език и все това си повтаряше: „Виж ти, виж ти, имало било жар под пепелта!…“ Защото знаеше всеки две от трите имена, бяха все на по-първи хора между християните в Сливен. И щом те са кроили заговор против падишаха, Сливен е бил, ще рече, буре с барут…
Чу Тахир ага много имена, но само при едно прекъсна четеца:
— Как? И Георги Силдаря ли?
— А — небрежно отвърна хаджи Молла, — и Силдаря. — И сините му очи сякаш добавяха: „Престара се бостанджи-башията, кому ли не лепна име на душманин!…“
Узун Шерифаа обаче го представи по друг начин:
— Силдаря бил от баш бунтовниците, тъй рекоха за него и пашата, и заптисаните.
Тахир ага тури пръст на едно име в списъка и заповяда да извикат човека на разпит при него. Подир малко две охранени заптиета въведоха чорбаджи Захарий. Аянът го настани на онова столче, което бе заковано о пода, обузда гневливостта си и го заразпитва. А чорбаджи Захарий казваше дори в повече, отколкото го питаха, та Тахир ага почти не се обаждаше, смучеше наргилето си, слушаше и се дивеше на онова, което чуваше и само сеги-тогиз изваждаше от уста захапката, колкото да върне чорбаджията към главното. Първенец им бил хаджи Михал хаджи Василов, а най-близко след него стоели Георги Силдаря, Тодория Ексара и хаджи Нойко (за късмет на хаджи Нойко Тахир ага не забеляза, че не бе чул неговото име в списъка), Сяро Барутчията… Изреди това Захарий и се загърчи: невинен бил, подлъган бил…
107
Всичко в настоящата глава — от разбиването на кервана в Чалъкавашкия проход до последната реплика на Алтънлъ Стоян, с която отказал на хайдутина — е заимствувано от спомените на същия този Трайко, публикувани в сп. „Искра“ 1888 г.
108
Зеленич — малка, добре закрита котловина южно от Котел. Прочуто хайдушко сборище, особено предпочитано от Алтънлъ Стоян войвода.