Опяването и хленченето му скоро дотегнаха на аяна. Тахир ага извади захапката на наргилето от устата си и почука с него на бакъреното тасче, закачено до стената. След секунда подът пред него се провали, чорбаджията (дори не свари да изкрещи като хората, а полетя с едното рамо напред надолу в чернилката на хумбата и от дъното долетя глух удар. Аянът повторно почука по тасчето и невидими ръце прибраха капака и го изравниха с другото дюшеме.
Такава била орисията на чорбаджи Захарий: сефте да бъде и в Партениевото изнудване, и в редицата на тия, на които било писано да завършат дните си в хумбата на Тахир ага.
Още двама разпита аянът. Същото повториха, та и тях прати при чорбаджи Захарий. Стана му байгън — хумбата той използуваше рядко, а както потръгна, май щеше да я напълни догоре със завераджии. Та на следващите двамина предложи да избират: въже на врата или чалма на главата. Коста хаджи Великов и хаджи Андон Сапурчи-Белтек избраха чалмата; Тахир ага проводи да му доведат ходжа и ги потурчи начаса, още в конака, пък ги пусна на свобода.109
Като напъди двамата нови следовници Мохамедови, Тахир ага махна с ръка и каза на подчинените си, че ще продължи утре. Мъчеше го досада, примесена от съзнанието, че той, господарят на Сливен, първо действува, а после мисли. И че някак много лесно взе да чука по бакъреното тасче: върна се от война, завари пълен хапус и — хоп! — веднага стана и кадия, и джелатин. Не, не така, Тахир, не си постъпвал ти тъй досега, недей постъпва и сега. Ако цялата работа е да се пречукат вързани хора, за това винаги ще има време. И ръце, които да го сторят.
Плесна длани и каза на влезлия слуга да предупреди, че след малко ще отиде в харема. Но после, докато се разхождаше нагоре-надолу из одаята, опротивя му и мисълта за онова, което го чакаше отвъд „Прага на блаженството“. Не от старост — това той бе доказал на не една гяурка по време на военния сефер, — отблъсна го съзнанието, че всичко там му беше до втръсване познато и че в края на краищата винаги биваше едно и също.
Отново повика слугата и се отметна: няма да отиде в харема, да му оседлаят кон… Не, и това не, да му приготвят каруцата с меките яйове за Баните. Там ще прекара вечерта, туй нека да се каже на хаджи Молла и на Узун Шерифаа. И на „Патриката“ Ахмед да кажат, нека и той се стяга за път.
Той още веднъж размисли. Да, добре е да вземе и една от жените на своите бани110, пък ако му потрябва — добре, ако не му потрябва — пак добре. Представи си ги: алчната уста на Гюлсума със седефените зъби, коравата като на девица плът на Юммю, русата Джамиле с млечната кожа, разгулната Сеяр с нейните навици на продажница, едрата гръд на Мюнесер… Поколеба се, сетне добави на слугата: нека Сеяр ханъм дойде с друга каруца на Баните. А като остана сам, се запита: защо ли аджеба избра именно Сеяр? И откри отговора — предпочете я именно за разгулността й; на жени, които ще стоят като кютуци и само тихичко ще плачат, той се бе наситил през похода…
Когато се изправи пред басейна от бял мрамор и пристъпи към стъпалата, той я плесна леко по мокрия задник, по който тънки вадички вода се стичаха надолу към бедрата и увличаха бляскащите като бисери капчици. Тя се извърна бързо и го погледна с питащи очи. Тахир ага обаче поклати отрицателно глава — не, не я викаше, нека да се прибере — и тя покорно излезе от басейна, зави се в чаршафи и пришляпа с босите си крака към женското отделение.
Тахир ага остана в басейна, разкърши умореното си тяло, после се отпусна, натопен до шия във водата. Защо да се лъже сам — нито банята, нито блудната опитност на Сеяр успяха да откъснат мисълта му от онова, което трябваше да извърши в Сливен. Какво в същност чакаше аяна? Две възможности виждаше той пред себе си, но и в двете на часа се сблъскваше с по нещо, което го възпираше. Можеше да избеси тези сто и двайсет души, но стоте от тях бяха все измежду най-първите хора, на тях Сливен дължеше славата и богатството си; можеше също така да опрости задържаните и след един хубав пердах да ги пусне, а занапред да ги следи по-изкъсо, но туй пък няма ли да накара размирните гяури да си помислят, че вече могат да си разпасват пояса, както си искат? Какво излизаше? Че няма разумен изход. И че както и да постъпи аянът все лошо ще бъде.
— Мамка им на тези гяурски чутури — изпсува той гласно и сам се изненада, че изрече това на български.
За какъв дявол беше тръгнала да се бунтува раята? Какво им беше лошото? Не бяха ли по-богати от мнозина правоверни? За какъв хуриет — свобода по български — приказваха, щом като цял свят упрекваше аяна, че прекалено отпуща дизгините на гяурите, че ги закриля и подкрепя? Имаше само един човек, с когото можеше да говори за тия работи и това беше Георги Силдаря. Той никога и никак не се стряскаше да говори ачик и без извъртане, пък и дост му беше. Дост ли? Какъв дост е бил Силдаря, щом е от баш бунтарите? Да, Силдаря беше приятел преди, но дали щеше да бъде и сега? Коя от двете мъдри поговорки ще прилегне за него: „Дюшенин досту олмаз“111 или „Ески досттан душман олмаз, олса-да якъшмаз“112?
109
По-нататък хаджи Андон, като образован човек, бил въздигнат в ходжа. Но няколко години по-късно двамата поотделно избягали във Влашко, отново приели християнството и там като християни дочакали смъртта си (Табаков, ІІ, ст. 86).
110
Думата е за известните днес Сливенски минерални бани. Според д-р Табаков (І, София, 1911, стр. 611) „каменните сгради на тия два извора по предание са строени или препостроени от сливенския аянин Тахир ага (между 1810 и 1829 г.). Тъй поправените бани са били владени от тоя аянин и наследниците му до 1870 г., когато турското правителство ги отстъпило за ползуване на сливенската община.“.
112
„От стар приятел враг не става, пък и да стане — не му прилича (не му подобава)“ (тур.).