Пак до задънена улица стигна Тахир ага, та плесна ядосано върху водата. Доловил шума, при басейна дотича един слуга с меки пешкири в ръце. Агата нямаше още намерение да излезе, но се надигна, отиде при чешмата и както му беше обичаят, изля няколко таса студена вода отгоре си. Тогава слугата се разчевръсти, избърса го с пешкирите, хубаво го разтри с благовонно масло и накрая покри раменете му с мек измирски халат. Аянът изведнъж усети как умора надви тялото му. Такава беше тази вода — уж те гали, пък изсмуква силата ти…
Той отиде в селямлъка, полегна на един диван, слугата му донесе запалено наргиле и се измъкна безшумно. Тахир ага изпи чаша шербет, запуши, но дрямката го надви и захапката на наргилето изпадна из зъбите му…
Събуди го изскърцване на врата — надничаше „Патриката“ Ахмед и като бинкоски серсемин се пулеше и хилеше глуповато.
— Какво има, Ахмед?
Ясъкчията отвори по-широко вратата и влезе, като се полюляваше като маймуна, а дългите му ръце висяха почти до земята.
— Един сливенски чорбаджия дойде, аян ефенди. Бил тук наблизо, казва, на чифлика си в Чаирлий113, та като чул, че ти си на Баните, прескочил дотук ихтибар да ти стори. И аз само надзърнах да видя…
— Добре, добре — отегчи се аянът. — Нека влезе…
Почти не се изненада, когато видя Димитраки чорбаджи — такъв няма да е с бунтарите в кауша, а ще прескочи ихтибар да стори…
Тахир ага прие госта така, с един халат върху голата снага, но чорбаджията с нищо не показа да е засегнат. Седнаха един срещу друг и домакинът заповяда да им донесат изстуден шербет, баклава, рахат-локум и по едно тежко-сладко кафе. Следваха правилата на турското гостоприемство, та не бързаха да заговорят и само изпод вежди се изучаваха с очи. Димитраки чорбаджи реши, че походът се е оказал полезен за аяна; по войнишки изпъчен, а лицето му, винаги мъжествено-властно, сега носеше бакърения загар на дългата езда през полета и планини и самодоволната хубост на войн, който се е върнал победител. Обратно на него, Тахир ага видя само лоши промени у чорбаджията. Димитраки пак беше със съвсем нови сукнени дрехи и със сребърен ланец, проточен от аления му пояс, но иначе беше болнаво-посърнал, бузите му — пепеляви, а очите, открай време изпитателни и боязливи, издаваха направо нечовешки страх. Но щом е така, кое го бе накарало да се престраши и да дойде неповикан чак тук, на Баните?
— Е, кажи нещо, чорбаджи — подкани го Тахир ага, като изсърбаха кафетата. — Похвали се…
— Много неща се случиха, докато те нямаше, войводо. Имало тук хора-чапкъни — бог да ги убие дано! — дето си наумили царщина да развалят, ама…
— Ама? — настойчиво го насърчи Тахир ага, защото чувствуваше, че след това „ама“ ще разбере кое е довело Димитраки.
Очите на Димитраки попримигаха, най-сетне той се реши, та рече:
— Малко тежко подхвана пашата работата, тъй ми се чини мене. Не се поставям съдник на един бостанджи-баши — господ да умножи дните му, — но той е външен човек за Сливен, не усеща някои работи.
— Карай, карай, чорбаджи. Интересно ми е туй, що думаш. И аз все за него мисля.
— Не мога да не ти го кажа, Тахир ага. Ти си, кажи го, господар на Сливен, пък аз съм чорбаджия в християнската община — ако аз не ти го кажа, кой друг?
„Аха, ето какво било! — помисли аянът и престана да слуша. — Все за пустата власт. Хем да се задържи като чорбаджия, хем да се отърве от тия, дето са делили мегдан с него. Затова се е престрашил да дойде тук.“
— Карай, чорбаджи. Щом отвори реч за бунтарите, ти невям си мислил доста по тази работа, кажи как я виждаш. Ако го имаш в главата си — и съвет ми дай.
Поуспокои се чорбаджията и подхвана:
— Чапкъните заслужават не бесило, а да ги разчекне човек, туй си е от истина по̀ истина. Но огледай се из Сливен, аян ефенди. Сливен замря. Алъш-вериш няма, таз година панаирът не стана, вървиш по улиците и нито на бакърджия чука ще чуеш, нито на абаджия стан. Че ония, дето въртяха алъш-вериша, или са в зандана, или са се свили като охлюви в черупките си.
113
Чаирлий — днес с. Речица, за което вече е ставало дума, се намира приблизително по средата на пътя между Сливен и Сливенските минерални бани.