Така беше. Знаеше го и Тахир ага, но изход, изход не виждаше.
Попита:
— И как може да се излезе от този кьор-сокак, чорбаджи?
— Ти си прочут човек, аян ефенди, но не знам с кое повече си прочут — с мъдростта си ли или с добротата…
— Остави я ти добротата — побърза да се закрие зад висок дувар Тахир ага. Уплаши се, че онзи ще проси милост за бунтарите. — Казано е: „Кач ийликтен, гюнаха гирмеесин“114.
— Не съм аз онзи, който ще те посъветва към неразумна доброта, войводо. Ще ти говоря аз за полезно, не за добро.
— И що е полезно?
— Да вдигнеш страха от Сливен. Да не живеят хората тъй, сякаш са със сатър над врата, ами да се върнат при становете и наковалните.
— И как го виждаш това вдигане на страха, чорбаджи? Да пусна онези хайдути, дето са се готвили пусат да вдигнат против падишаха?
— Да се разберем, не съм дошъл никого да защищавам, Тахир ага. Аз съм верен слуга на падишаха и съм готов да умра за него.
— Какво ме съветваш тогава?
— Да не слагаш всичките християни от хапуса на един кантар. Повечето от тях са овци заблудени, хора с глупав акъл, дето са се повлекли; подир разни шейрети и гьозбояджии.
— Разбирам накъде биеш — предпазливо рече аянът. — Ако слушам тебе, ще трябва всичките да ги пусна. Зер нали баш-шейретина го няма…
— Кой е той, Тахир ага?
Димитраки чорбаджи май наистина не знаеше, личеше по гласа му.
— Кой ли? Хаджи Михал хаджи Василоглу.
И пак кръстоса крака между тях мълчанието. Тахир ага никога не разбра, че в него чорбаджията си припомняше един странен разговор пред Нурул Кудус джамия, когато хаджи Михал бе изговорил ония думи за християни и агаряни, за пари и печалби, за две пети, под които турците държат раята. Тогава баш-шейретинът, както го нарече аянът, го е опипвал и подканял да го забърка в тази пуста Завера…
— Когато едно стадо стори пакост — рече Димитраки внимателно, — виновен е овчарят. Е, може да се тегли един бой също на магарето, че и на коча. Ама защо да се бият и овцете? Хем нямат вина, хем… ще им се развали вълната…
„Аха, това било! — каза си Тахир ага. — Не само лакомията за власт, но и тънката сметка пришпорвала акъла на чорбаджията да сече по-остро. Няма ли овце за стрижене, властта на чорбаджията става «Бош одаларън ода башисъ»115. Тук била тя, истината за посещението на Димитраки: властта и облагите от нея са му налели смелост в сърцето.“ Като си изясни докрай загадката, Тахир ага се замисли върху онуй, което му подсказваше чорбаджията. И веднага призна пред себе си, че Димитраки бе напипал разковничето на задачата. И беше прав: Овчарят си е получил своето. На магарето и коча няма да се размине. Но овцете…
— Не дерсе кул, бен орая макбул116.
— Що каза, що каза? — попита стреснато чорбаджията.
— Остави, не беше за тебе — махна с ръка агата. — Пък иначе си прав, ама и не съвсем прав, чорбаджи. Аз ще бъда по-глупав от овца, ако пусна овцете така, сякаш нищо не било. Пакостта трябва да се плаща. И всяка овца трябва да изкупи своя пай от вината с малко вълна от гърбината си.
Лицето на другия просветна и това подсказа нова мисъл на аяна:
— И не е само това, чорбаджи. Когато се е гласяла и вършила пакостта, имало е наоколо и други овце. Те са си стояли настрана, ама си мълчали, не блели, та да предупредят за готвената беля. От техните гърбини също трябва да се смъкне малко вълна, тъй мисля аз.
— Кажи какво си решил — с пресъхнало гърло изрече Димитраки.
— Ще събера откуп от цялата сливенска рая — произнесе Тахир ага ясно. — По-голям от овцете в хапуса, по-малък — от другите, дето сте гледали отстрана. И с парите ще вдигна една джамия за чудо и приказ. На най-лично място до конака ще я вдигна и във ваша, на чорбаджиите, чест Чорбаджилар джамиси ще я нарека.117
Помълча, помълча Димитраки, па кимна с глава. И двамата знаеха: когато ще се събира откупът и ще се строи джамията, все по нещичко от парите щеше да полепне и по техните длани…
8
Трябваше да се срещне с един надвит в борбата, с един затворник, а се чувствуваше неспокоен и припряно крачеше напред-назад из стаята. И когато бравата на вратата прищрака, той спря и се подпря на стената, тури ръце зад гърба си, за да прикрие нервното потреперване на пръстите им. Но влезе само хаджи Молла; уж с привичната си прекомерна почтителност беше, пък нещо ново светеше в сините му очи.
— Къде е затворникът? — попита Тахир ага.
— Отказа да дойде, аян ефенди.
— Какво-о-о? — проточи аянът, не повярвал на ушите си.
117
Откупът наистина е бил събран и джамията — построена. Чорбаджилар джамия се е намирала на бул. „Ленин“ до днешния Окръжен народен съвет, на мястото на сегашната кафе-сладкарница „Старият бряст“.