— „Тахир ага ми беше дост — вика, — не мога да се явя при него така, с брада от три недели. Или ми доведете берберин, или само пречуканото ми от лобут тяло ще занесете при агата.“
Тахир ага прихна да се смее. Беше трескавият смях на човек, който е получил неочаквана отсрочка пред нещо трудно и мъчително.
— Вари го, печи го, Георги Силдаря си е Георги Силдаря — изговори задъхано, все още странно зарадван. — Джелатинът вече сапунисва въжето за врата му, пък той за брадата си се загрижил! — Сетне, като се поуспокои, запита: — Е? Прати ли му берберин?
— Пратих му, аян ефенди — отново се поклони хаджи Молла. — Но ако съм сбъркал…
— А, не! — спря го аянът. — Защо, нека да го обръснат, та после го доведи. С половин сахат време нищо няма да пропадне.
Повъртя се още Тахир ага и все за едно мислеше — как да се държи с тоя гяурин, когото бе уважавал и бе чувствувал приятел. Най-сетне избра — ще остави Георги Силдаря да определи как ще се отнасят помежду си. Ако Силдаря се вайка като попишманил се виновник, той ще му отговори с държане на строг съдник; ако напомни достлука им, за да проси милост, аянът ще го подсети за завераджийското шушукане; ако обаче си е опазил достойнството, ще е заслужил достойно държане и към него. Всичко нека зависи от Силдаря, така е най-добре.
И Силдаря даде отговор на Тахираговите въпроси. Когато го доведоха, той спря до вратата, ухили се и каза:
— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. „Яамурдан качаркен, долуя тутулдук“118, както викат вашите.
Нито покаяние, нито молба за снизхождение — Георги Силдаря само изричаше очевидното, и то спокойно, шеговито, без хленчене.
— Буйрум, Силдар!
Затворникът не помръдна от вратата и се усмихна:
— Първо да се разберем за хумбата. Дошло е време за умирачка, ама не ми се мре долу, сред мрак и зловоние, тъй да знаеш. За нявгашния достлук само туй ти искам, да не ме унижиш със смрадлива смърт в хумбата.
— Обещавам! — рече аянът и тази единствена дума бе достатъчна за Силдаря, защото той пристъпи в одаята и повече не спомена хумбата; така, с това мълчаливо признание на честността на думата му, той още повече раздразни раната, която и без това пареше гърдите на турчина. — Буйрум! — повтори Тахир ага и посочи миндера до себе си. — Седни тук, Силдар. Ще поприказваме, ще пием по една ичкия…
— Икия? — засмя се затворникът, докато свойски се настаняваше на посоченото му място. — Каква ичкия у един правоверен?
— Не отстъпва на твоята скоросмъртница. — Тахир ага намери сили да се пошегува. — Само че твоята е ракия, а моята — остарял шербет…
Позасмяха се — и двамата си спомниха часа, когато Силдаря бе пуснал този лаф. Скръстиха крака на миндера в ъгъла, разтичаха се слугите за ракия и мезета, за тютюн и чибуци. Чукнаха се и пиха: ръката на аяна потреперваше, на затворника — не.
Пресегна се агата, взе любимия си янтарен чибук и се залови да го пълни; не че толкоз му се пушеше, но не знаеше как да започне приказката. Разговора поде Георги Силдаря, и то със същите думи, с които влезе в стаята, и със същата спокойна глумливост в гласа:
— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. И ще става, каквото е било писано да става. Ама ти, ески дост119, не гледай така гузно настрана — аянството ти е занаят, ще си гледаш работата.
— Не ми е лесно да си гледам работата — изпъшка турчинът. — Сам рече: ески дост, пък аз трябва…
— Бъди рахат, то се подразбира от само себе си — успокои го затворникът. — Утеши се с такава мисъл: ески достове бяхме и вчера, пък аз се готвех буна да вдигна срещу властта ти, с пушка в ръка против твоите низами да изляза. Хайде, не чакай подкана, налей още по едно.
Аянът наля и двамата отново изпразниха чашките.
— Може ли да те попитам едно-друго, Тахир ага? С единия крак съм в трапа, та няма защо да криеш от мене.
— Питай. Ако мога — ще ти отговоря. Пък после… после комай и аз имам да питам едно-друго.
Георги Силдаря беше уж все така спокоен, но чертите на лицето му леко се изостриха, когато продума:
— Преди няколко месеца проводихме наши, български пратеници отвъд Дунава. Хабер носеха нататък и с хабер трябваше да се върнат. Да знаеш какво стана с тях, войводо, защо нито дойдоха, нито вест пратиха?
— Избити са, Силдар, до крак са избити.
Тежка, много тежка въздишка. И после:
— Сигурно ли го знаеш, Тахир ага?
— Съвсем сигурно. Били са седемнайсет души от Шумен, Търново, Казан, Габрово… Аз запомних имената само на хаджи Иван от Осман пазар и на хаджи Михалаки Чорбаджиоглу от Филибе. Събрали се в Свищов, преминали скрито Дунава и се срещнали с оня капасъзин Ипсиланти в Зимнич. А пашата на Силистра бил подушил вече работата и ги чакал на пусия. Когато стъпили на отсамния бряг на Дунава, пропукали пушките, после се разиграли и ятаганите. И нито една глава не останала върху раменете.
118
„От дъжд бягахме, на градушка налетяхме“ (турска поговорка, отговаря приблизително на нашите „От зло на по зло“ или „От трън, та на глог“).