— Нито една? А придружниците им?
— И те, Силдар. До крак.
Българинът замълча, вдигна десница и се прекръсти.
— Бог да ги прости и да прибере душите им при себе си. Загинали са те безславно, макар и за славно дело. — Помълча малко Силдаря, ала имаше още да пита: — Я кажи как се развиха работите из Влашко и Молдовията, войводо.
— В началото Ипсиланти нахлу откъм Московията, Тудор Владимиреску поведе своите хора от Падеш — то е градче някакво в западно Влашко, — Савата Бинбаши се разшета около Букурещ. Ама после московският цар се разбра с падишаха и онези там се надрискаха, особено Едноръкия120. Изпокараха се помежду си, а ние довършихме работата.
— Да си чувал нещо за Индже Стоян войвода?
— Как не! — с уважение рече Тахир ага. — Инджето се е показал пръв юнак, а с него и Колю байрактар. Какви хора се извъдиха тези наши сливналии бе! — цъкна няколко пъти с език аянът. — Във войската на Ипсиланти — сливналии. С Тудор Владимиреску — пак сливналии. Със Савата… Какво ти, разправят някои, че сам Савата Бинбаши бил тукашен. Също и на юг, при гърците. И там най-големите бабаити — сливналии. Знаеш ли как викали гърчулята, когато искали да кажат, че някои са храбри хора? Селимниоти, ще рече — сливналии.
— Щеше да кажеш нещо за Индже Стоян — напомни българинът.
— А, той ли? Водел българите, дето върлували около Яш, в бой пленил Мехмед ага и Йордаки Холу-бей, славата им стигаше по-рано чак дотук. А после, когато Едноръкия се измъкнал по донове и с подвит куйрук в Московията, Инджето и дума не дал да се отвори за бягство. С Кара Колю и другите българи той застанал срещу низама, дето идел от юг. Имало още време за спасение, ама Инджето хич и не погледнал през рамо. При Скулени, на реката Прут, станала голямата битка. Много правоверни изпратила в рая сабята на Индже, ама може ли да се устои един против пет стотици? Разбити били българите. И там намерили смъртта си също Индже войвода и Колю Кючук байрактар.
Георги Силдаря го изслуша, па рече:
— Благодаря ти, Тахир ага.
— Благодариш ми? — трепна другият. — За какво?
— Че с уважение приказваше за смъртта на Индже Стоян.
Силдаря се наведе напред, сам напълни чашките, после наклони бърдучето, за да капнат няколко капки и на пода. Тахир ага се досети — беше „за бог да прости“ на умрелите.
— Хайде, запали, войводо — подкани го българинът.
Едва сега аянът забеляза, че през цялото време бе държал янтарения си чибук незапален. Засмя се и го остави на масата.
— Дойде ли ред и аз да те запитам нещо?
— Думай, Тахир ага. — Само не чакай да навредя някому с думите си.
— Няма да питам за таквиз неща. Петимен съм аз да узная не вината на отделния бунтар, а самата сърцевина на работата. Ти днес на два пъти рече „стана тя, каквато стана“. Те туй искам да науча, Силдар. Какво стана. И какво трябваше да стане.
Затворникът го изгледа продължително, сетне каза искрено:
— Не разбирам въпроса ти, войводо.
— А той е от ясен по-ясен — нетърпеливо махна ръка аянът. — Вихрушка се изви, светкавица блесна…
— … и угасна — вметна с тъжна усмивка Силдаря.
— Добре, и угасна. Порой някакъв напъна да извади реката из коритото, но бе обуздан навреме. А аз, ужким победителят, извръщам се назад, гледам, чудя се и сам себе си питам: какво в същност стана. Що беше това? Краткотрайна вихрушка? Светкавица? Или обуздан порой? Или нещо, съвсем друго, което и сам не мога да назова?
Георги Силдаря се облегна назад и прекара ръка по челото. Виждаше се — търсеше най-вярната дума.
— Тътени бяха това, Тахир ага.
— Тъ-те-ни — повтори другият на пресекулки. — Що значи това, Силдар? Не съм я чувал тази дума.
— Тук, по Сливен, може да си я чул като тънтежи или тътнежи? — Турчинът поклати отрицателно глава. — Помниш ли как иде буря, войводо? Тя е още далече, само ивичка черни облаци в далечината и нищо повече, пък в смълчания и тежък въздух ухото ти усеща тъпо и глухо боботене. Долавяш го ти и знаеш: ехтене е то на още далечната буря. И буря вещае. Ето, това е то тътен.
— Та ще рече…
— Така е, Тахир ага. Всичкото, за което двамата си мислим — което стана и което не стана, което става сега и което утре ще стане, — туй са все тътени. Тътени на една буря, която ти още не виждаш, но тя иде, приближава. И тогава ще са истинските вихрушки, светкавиците и пороите.
— Тътени — отново изрече замислено аянът. — Ще запомня тая дума.