— Няма да я запомниш, а ще я научиш — пророчески произнесе българинът. — И аз ти пожелавам да доживееш идването на бурята, та тогава да си кажеш: „Имах едно време един ески дост, той още отколе разтълкува тътените и предрече тази фъртуна…“
Напрегнатото мълчание отново легна между тях, раздели ги. Тахир ага посегна към янтарения чибук, но си спомни задявката и отдръпна ръка. Попита:
— Как я караш долу, в хапуса?
— Не се оплаквам — с безгрижие и примиреност отговори Силдаря. И се ухили: — Нали знаеш какво е затвор? „Бурасъ бир бюйюк мектепдир; гирмейен ен бюйюк меркепдир.“121 Е, гадините са малко едри, ама хапус без гадинка бива ли?
— Ако твоят кауш се е случил мръсен и въшлив, аз мога да те…
Аянът прекъсна рязко, изведнъж. Затворникът го изгледа с любопитство. После беззвучно се засмя:
— Басирам се, че мога да позная защо си спря приказката тъй, до средата. Ти си рече така: защо да разкарвам човека нагоре-надолу из дранголника, само да му тровя последните дни. За още ден или два с въшки или без въшки, все тази. Познах ли, Тахир ага?
Тахир ага не отговори и само гузно отмести поглед. Георги Силдаря попита тихо:
— Кога ще бъде? След два дни или… още утре?
— След два дни — пресипнало каза аянът. — Вдругиден.
Съвсем късичка въздишка, сетне Силдаря подхвърли с глас, в който едва се разпознаваше изкуствеността на безгрижието:
— Хайде изплюй камъчето, войводо, и кажи какво си решил да правиш с нас. На крушата ли?
— На крушата.
— Кого?
— Само първенците, главните бунтари.
— Тогаз всичко е ясно, Тахир ага. Трябва да обесиш само мене. Аз бях главният, другите вършеха, що им нареждах. Паплач бяха те, със заплахи и камшик ги управлявах. Обеси само мене, а другите…
— Стой! — прекъсна го аянът. — Нахакере си хабиш думите.
Отсече го. И Силдаря разбра, че ще бъде празен брътвеж, да настоява повече.
— Кои са според тебе главните бунтари?
Тахир ага сви рамене:
— Сяро Барутчията, чорбаджи Еню, Тодория Ексара и още десетина такива баш бабаити.
Не спомена името на Георги Силдаря, но то се разбираше от само себе си. Това беше тъй очевидно, че Силдаря изобщо не размисли върху него. Той си каза друго: че аянът доста вярно бе разбрал кои бяха по-първите сливенски завераджии. И се запита дали туй бе тънък усет или коварно дело на предател.
Той протегна ръка, взе чашката си и на бавни глътки изпи ракията. Така спечели малко време за размисъл и съвземане.
— Е, няма как, ще се сбогуваме — каза примирено. — Аферим поне за това, че ме почете с днешното повикване. Приятели бяхме приживе, нека като приятели да се разделим при умирачката.
Тахир ага се извърна към българина:
— Дългът си е дълг и приятелството — приятелство. Когато е дошло време да се сбогуваме, кажи що мога да сторя за тебе, Силдар, което… Което да не отива напреки на дълга ми.
— Ще се възползувам от добрината ти — засмяно срещна погледа му Георги Силдаря. — Луд ще съм, ако откажа.
— Думай, аз съм насреща.
— Ще ми се да се видя с децата, да им…
— Ще се видиш пред… — Тахир ага не завърши. — По-рано не може, Силдар. И така говорят, че не предавам на казън целите родове на виновниците, сега остава да ви срещам с коджа големите ви синове.
— Тогаз нека се видя само с Трънка, дъщерята. Никой няма да те обвини, че един от затворниците ти се е срещнал с дъщеря си, и тя трудна, разкикерена като патка.
— Това по̀ може — кимна аянът, като размисли.
— Като пратиш човек да я повика, нека й заръча да ми донесе чиста риза. На Георги Силдаря не му се мре така, с кирлива яка.
— Добре, ще имаш и бяла риза. Друго?
— Има и друго, ама не се плаши, то е последно. Не окачай стария си дост на крушата, не ми е по сърце. Оня, стамбулският бостанджи-баши, трепеше християните по дворовете и одаите им. Защо аянът на Сливен да не залюлее краката на главния турски душманин на портата му?
Тахир ага дълго не сваля очи от своя „ески дост“. Странен човек, този Силдар! За какво се е загрижил пред смъртта? С чиста риза да е облечен, да не е с другите на крушата…
— Защо, Силдар, искаш да те обеся на собствената ти порта?
— Ей така, мерак ми е.
Аянът се насили да се поусмихне. И повтори Силдаровите думи:
— Хайде, сега ти изплюй камъчето и кажи що за мерак е този твоят.
— Суета човешка е то, войводо. Тъй както не ми се ще да се кача на бесилото кирлив и мръсен, тъй и не искам на едно дърво с още петнайсет да бъда. Порта да е, ама да се знае и помни, че на нея е умрял Георги Силдаря за българската си вяра.
Турчинът не го разпитва повече, ама и не му повярва докрай. И имаше право, да се съмнява — в думите на Силдаря имаше истина, но не цялата истина. Отвъд суетата българинът искаше да остави още пример и спомен. Ако увисне на Старата круша, ще бъде само един от многото, дето са намирали смъртта си под клоните й; обесят ли го обаче на портата, колчем мине покрай нея българин, ще си помисля, че и за онзи, който на това място се е простил с живота, трябва да се мъсти.
121
„Тук е едно голямо училище; голямо магаре е, който не е влязъл в него“ (турска поговорка, много разпространена преди Освобождението).