— Твоя воля, Силдар — рече аянът. — Ще бъде.
— Да не забравиш нещо? — с шеговита сериозност го заплаши българинът.
— Не забравям: да се срещнеш с дъщерята, тя да ти донесе чиста риза, да те…
— Хайде де, не засичай, не си момиченце, че да се свениш от някои думи. Речи го, както си е: „Да те обесят на портата ти!“
Тахир ага не повтори подир него. А вместо това попита:
— Само това ли е, Силдар? Нямаш ли още някое желание?
— А, имам — още веднъж се ухили българинът. — Налей още по една…
9
Щом му съобщиха, че е дошъл при него хаджи Рифат, не се зарадва. Цял Сливен възхваляваше стареца като сладкодумен мъдрец, но за Тахир ага той си бе винаги злоезичен махнаджия, язвителен присмехулник и неприязнен към делата му съдник. Знаеше всичко това аянът, но през ума му дори не се мярна мисъл да не го приеме — да затвориш портата си пред хаджи Рифат, туй значеше да изправиш срещу себе си града: правоверните и раята, старите и младите, имотните и фукарите, добрите и лошите, всички.
Неприятното не беше само в думите на стария човек или в неговите съвети — в края на краищата Тахир ага постъпваше пак, както си знаеше. Ала нещо в този дъртак, което не се поддава на описване с думи, правеше цялата власт на аяна и мощта му да изглеждат някак си празни и кухи като надуване на пуяк, самодоволството му замязваше на овчедушие, богатството — на нещо недостойно, позорно, все едно че беше крадено.
За тази среща с него хаджи Рифат се бе постарал да постегне и поизчисти дрехите и да поправи гънките на чалмата си — знак, че в собствените му очи тя беше по-важна от всички предишни. Аянът му предложи да седне, но гостът мълчаливо отказа; след като поразмисли, Тахир ага също не седна. Противно на обичая, хаджи Рифат започна направо:
— Сигурно си се досетил, аян ефенди, каква е целта на идването ми. — Агата кимна утвърдително. — Наистина ли си решил да окачиш толкова народ на въжето?
— Какво значи „толкова народ“? Ще обеся десетина-петнайсет гяури, по-първите от онези, които са тръгнали душманлък на падишаха да правят — те ли са „толкова народ“?
— Тежко̀ ти, властниче, ако десет-петнайсет души…
— Гяури и на султана душмани — вметна многозначително аянът.
— … са малко народ за тебе. Чобанин по баирите да беше, ти щеше да трепериш и с кръвта си да пазиш някой да не ти умори или затрие десет-петнайсет овци, а горко̀ ти, щом си пастир на люде, пък с такава лека ръка ще погубиш десет-петнайсет от тях!
— Ако бях чобанин и се появеше чума в стадото ми, щях да туря под ножа не петнайсет овце, а петнайсет пъти по петнайсет. Пък чумата, обхванала тези гяури, е по-страшна от всякаква друга.
Отговорът му беше умен и сръчен, това и двамата почувствуваха. И Тахир ага вече бе готов да се усмихне победоносно, но гостът не му даде време:
— Грижовният чобанин заколва добитъка само след като се е уверил, че няма надежда за спасението му.
— Или като види, че заразата наистина е влязла в тялото му.
— А ти, Тахир ага, чобанино на живи люде? Ти увери ли се, че за болните от твоето стадо няма друг илач освен ножа?
— Не само че са чумави, ами чак проядени от чума. Друго по-нататък не ме интересува.
— Увери ли се? Прегледа ли една по една болните овце, аян ефенди?
Тахир ага издържа, без да мигне, укорния му поглед и храбро излъга:
— Уверих се.
Хаджи Рифат се озърна. И на същата полица, където преди година време го бе оставил, видя подвързания с кожа Коран. Прекрачи, взе го в ръка, потърси из страниците му и прочете на глас:
— „О, истинно вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно в божите очи е, че вие казвате онова, което не вършите.“122 — Затвори Корана и го положи пак на полицата и се върна при посрамения аян. — Човек, колкото и високо да се е издигнал, не е излишно понякога да отваря Свещената книга. Не е случайно, дето са я нарекли Водителят123. И дето тя казва още в първата си сура124: „Води ни в правия път, пътя на ония, към които си благосклонен…“
Тахир ага можеше в отговор спокойно да заяви, че е разпитал един по един всички затворници, но тази проста и лесна лъжа не се мярна в главата му; той беше достатъчно благороден, за да разчита на нея. Старецът помисли същото и в себе си похвали постъпката.