— Поздравих го за получаването на наградата, разбира се. А после, както всички други, и аз бях изненадан и натъжен, когато научих за обвиненията срещу него и за това, че болницата е претърпяла ужасна финансова загуба заради инвестициите в компанията му.
— Отче, на повечето подобни балове хората стават от местата си и се смесват с останалите. Забелязахте ли Ник Спенсър да говори с някого?
— Не, не забелязах, но мога да поразпитам, ако искате.
Разследването ми не напредваше. Обадих се в болницата и ми съобщиха, че са изписали Лин.
Според сутрешните вестници Марти Бикорски бе обвинен в подпалвачество и застрашаване на живота й, но все пак беше освободен под гаранция. Открих името му в указателя на Уайт Плейнс и набрах номера. Включи се телефонен секретар и оставих съобщение: «Обажда се Карли Декарло от „Уолстрийт уикли“. Видях ви на събранието на акционерите и не ми направихте впечатление на човек, който би подпалил нечий дом. Надявам се да ми се обадите. Ако мога, бих искала да ви помогна.»
Телефонът ми звънна секунди след като затворих.
— Обажда се Марти Бикорски — представи се той с измъчен глас. — Не мисля, че някой би могъл да ми помогне, но ще се радвам, ако опитате.
След час и половина паркирах пред къщата му — спретната и добре поддържана стара постройка. На моравата отпред се вееше американското знаме. Капризното априлско време продължаваше да прави номера. Този ден духаше силен вятър и се бе смрачило. Трябваше да си облека пуловер под лекото пролетно яке.
Бикорски сигурно ме бе очаквал с нетърпение, защото вратата се отвори още преди да звънна. Вгледах се в лицето му и първата ми мисъл беше: горкият човечец! Изражението му беше толкова измъчено, че сърцето ме заболя. Но той направи усилие да изправи отпуснатите си рамене и успя да се усмихне леко.
— Заповядайте, госпожице Декарло. Аз съм Марти Бикорски.
Протегна ръка, но бързо я отдръпна. Беше здраво увита в бинтове. Спомних си обяснението му пред ченгетата, че я е изгорил на печката.
Тесният коридор водеше към кухнята. Всекидневната се намираше вдясно от вратата. Марти каза:
— Жена ми прави кафе. Можем да седнем в кухнята, ако искате.
— Чудесно.
Последвах го в кухнята, където жена, застанала с гръб към нас, вадеше кекс от фурната.
— Рода, това е госпожица Декарло — представи ме Марти.
— Моля, наричайте ме Карли. Всъщност името ми е Марша, но в училище децата започнаха да ми викат Карли и така си останах и до днес.
Рода Бикорски беше горе-долу на моята възраст, няколко сантиметра по-висока от мен, с дълга тъмно руса коса и яркосини очи. Бузите й бяха порозовели. Зачудих се това ли беше естественият им цвят, или емоционалният катаклизъм в живота й се отразяваше на здравето й.
И тя като съпруга си бе облечена в джинси и фланела. Усмихна се мило и каза:
— Иска ми се някой да измисли подходящ прякор за Рода.
Кухнята беше безукорно чиста и уютна. Масата и столовете бяха в ранен американски стил, а линолеумът с шарки на тухли бе същият като в старата ни къща.
Настаних се до масата, благодарих за кафето и с удоволствие си взех парче кекс. От мястото си виждах през прозореца малкия заден двор. Две люлки и катерушка подсказваха за детско присъствие.
Рода Бикорски забеляза накъде гледам.
— Марти построи катерушката и люлките за Маги — обясни тя и седна срещу мен. — Карли, ще бъда напълно откровена с теб. Не ни познаваш. Репортер си. Тук си, защото каза на Марти, че искаш да ни помогнеш. Имам един съвсем елементарен въпрос. Защо искаш да ни помогнеш?
— Присъствах на събранието на акционерите. Впечатлението ми от избухването на съпруга ти бе, че е отчаян баща, а не отмъстител.
Изражението й стана по-дружелюбно.
— Значи знаеш за него повече от полицаите. Ако бях усетила накъде бият, никога нямаше да им разкажа за безсънието на Марти и за това, че става посред нощ да пуши.
— Винаги си ме тормозила да откажа цигарите — сухо каза Марти. — Трябваше да те послушам.
— От прочетеното във вестниците разбрах, че веднага след събранието на акционерите си отишъл на работа в бензиностанцията. Така ли беше? — попитах.
Бикорски кимна.
— Смяната ми беше от три до единадесет. Закъснях, но едно от момчетата ме покри. След работа още се чувствах нервен, затова отидох да пийна няколко бири преди да се прибера у дома.
— Вярно ли е, че в бара си споменал нещо за подпалване на дома на Спенсър?
Той се намръщи и поклати глава.
— Виж, няма да те лъжа, загубата на парите ме разстрои. Съсипан съм. Това е домът ни, а сега трябва да го обявим за продан. Но никога не бих подпалил нечия къща. Само си дрънкам.