Преди да изляза от офиса, проверих електронната си поща. Имаше поне сто въпроса за рубриката ми, всичките рутинни, но последните две съобщения ме стреснаха. Първото гласеше: «Приготви се за деня на Страшния съд.»
Казах си, че не е заплаха, а вероятно е послание от някой откачен фанатик. Реших да не му обръщам внимание, вероятно защото другото съобщение направо ме зашемети: «Кой беше мъжът в дома на Лин Спенсър минута преди къщата да пламне?»
Кой можеше да е видял мъж да излиза от къщата преди пожара? Единствено самият подпалвач. Но ако е така, защо ми пише? После се сетих нещо: семейството, което се грижеше за къщата на Лин, не я бе очаквало да се прибере онази нощ. Но дали са видели някого да излиза от къщата? И ако е така, защо не са съобщили на полицията? Единственото обяснение, което ми дойде наум, бе, че са в страната незаконно и ги е страх от депортиране.
Е, значи трябваше да се отбия на три места в област Уестчестър.
Първата ми спирка бе домът на Вивиан и Джоел Пауърс в Браярклиф Менър, едно от градчетата до Плезънтвил. С помощта на картата намерих къщата им, очарователно двуетажно жилище, което сигурно бе поне на сто години. На предната морава бе сложена огромна табела за продажба.
Стиснах палци, както бях направила, когато се появих неканена на прага на доктор Бродерик, звъннах и зачаках. В тежката старинна врата имаше шпионка и усетих, че ме оглеждат внимателно. После вратата се отвори, но веригата не бе свалена.
Жената, която видях, бе тъмнокоса красавица в края на двадесетте години. Не беше гримирана и не се нуждаеше от това. Кафявите й очи бяха подчертани от дълги и гъсти мигли. Високите й скули и идеално оформени устни и нос ме накараха да се запитам дали някога е била модел. Определено имаше вид на красива манекенка.
— Аз съм Карли Декарло — представих се. — Вие ли сте Вивиан Пауърс?
— Да, аз съм, но вече ви казах, че няма да ви дам интервю.
Бях убедена, че се готви да затръшне вратата, затова казах бързо:
— Опитвам се да напиша справедлива и вярна история за Никълъс Спенсър. Според мен в изчезването му има нещо повече, отколкото медиите съобщават. А след разговора с вас в събота останах с впечатлението, че сте готова да го защитите.
— Да, готова съм. Довиждане, госпожице Декарло. Моля ви, не се връщайте тук.
Реших да рискувам.
— Госпожице Пауърс, в петък ходих в Каспиън, родния град на Ник. Говорих с доктор Бродерик, който купил къщата на семейство Спенсър и пазел ранната документация на доктор Спенсър. В момента той е в болница, прегазен от кола, и вероятно няма да оживее. Вярвам, че разговорът му с мен за проучванията на доктор Спенсър е свързан с така наречения инцидент.
Веднага забелязах стреснатия поглед в очите й. След миг веригата падна.
— Заповядайте вътре — покани ме тя.
Личеше си, че къщата е обявена за продан. Навитите килими, купчините кашони, празните маси и голите стени и прозорци показваха, че Вивиан Пауърс ще се мести. Забелязах венчална халка на пръста й и се зачудих къде е съпругът й.
Вивиан ме отведе на малка покрита тераса, която все още бе обзаведена. По масите имаше лампи, а на пода — малък килим. Мебелите бяха ратанови с възглавници в ярки цветове. Тя се настани на канапето, а аз седнах на креслото срещу нея. Зарадвах се, че бях проявила упорство и бях проникнала в дома й. Спомних си твърдението на агентите по недвижими имоти, че една къща изглежда много по-добре, когато собствениците й още живеят в нея. Тази мисъл ме накара да се запитам защо Вивиан толкова бързаше да се изнесе от дома си. Възнамерявах да проверя откога къщата й е обявена за продан и бях готова да се обзаложа, че е станало след катастрофата на самолета на Спенсър.
— Това е убежището ми, откакто започнах да си събирам багажа.
— Кога напускате?
— В петък.
— В района ли оставате? — попитах привидно небрежно.
— Не. Родителите ми живеят в Бостън. Ще отседна при тях, докато си намеря апартамент. Засега ще оставя мебелите на склад.
Започвах да вярвам, че Джоел Пауърс е изключен от бъдещите планове на жена си.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Нямаше да ви поканя, ако не бях решила да ви отговоря. Но първо аз имам няколко въпроса.
— Ще отговоря, ако мога.
— Какво ви накара да отидете при доктор Бродерик?
— Отидох само за да науча нещо за дома, където е израснал Ник Спенсър.
— Знаехте ли, че доктор Бродерик пази документацията на доктор Спенсър?
— Не. Той ми разказа за това. Очевидно се бе притеснил, след като разбрал, че Ник Спенсър не е изпращал никого да вземе документите. Спенсър сподели ли с вас за изчезването на документацията?