— Не. Ще отидем на почивка в Пуерто Рико и ще посетим роднините си. После ще отседнем при дъщеря ни, докато си намерим нова работа.
Разбирах желанието на Лин да остане в Бедфорд — вероятно имаше приятели тук, но да изхвърли тези хора почти без предупреждение ми се струваше нечовешко.
Икономът осъзна, че още стоим в антрето.
— Съжалявам, госпожице Декарло — извини се той. — Моля, заповядайте в дневната.
Последвах го и бързо се огледах. Стръмна стълба водеше от фоайето към горния етаж. Вляво имаше нещо като кабинет с библиотеки и телевизор. Всекидневната беше просторна с бежови стени, камина и прозорци с оловни стъкла. Беше обзаведена уютно с пъстри дамаски на канапето и креслата. Напомняше на провинциална къща в Англия. Беше безукорно чисто, а на масичката за кафе стоеше ваза със свежи цветя.
— Моля, седнете — покани ме Мануел, но остана прав.
— Господин Гомес, откога работите тук?
— Откакто господин и госпожа Спенсър, имам предвид първата госпожа Спенсър, се ожениха преди дванадесет години.
Дванадесет години служба и по-малко от седмица предупреждение, че трябва да напуснеш къщата! Мили Боже! Умирах от любопитство да разбера каква компенсация им е обещала Лин, но още не смеех да попитам.
— Господин Гомес, не съм тук, за да оглеждам къщата. Дойдох, защото исках да поговоря с вас и съпругата ви. Журналистка съм и трябва да напиша за списание «Уолстрийт уикли» статия за Никълъс Спенсър. Госпожа Спенсър знае, че ще пиша за него. Хората говорят ужасни неща за Ник Спенсър, но възнамерявам да отразя цялата истина. Мога ли да ви задам няколко въпроса за него?
— Изчакайте да доведа жената — тихо каза той. — Тя е горе.
Докато чаках, огледах набързо задната част на стаята. Водеше към трапезария, отвъд която се намираше кухнята. Зачудих се дали първоначално вилата не е била построена като къща за гости, а не за прислугата. Изглеждаше доста скъпа.
Чух стъпки по стълбите и се облегнах на креслото, където ме бе оставил Гомес. После станах, за да се запозная с Роза Гомес, хубава, закръглена жена, чиито подути очи издаваха, че е плакала.
— Хайде всички да се настаним удобно — предложих и веднага се почувствах като глупачка — все пак това бе техният дом.
Не ми беше трудно да ги накарам да говорят за Никълъс и Джанет Спенсър.
— Бяха толкова щастливи — каза Роза Гомес и очите й проблеснаха. — А когато Джак се роди, човек можеше да си помисли, че е единственото дете на света. Ужасно е, че и двамата му родители вече ги няма. Бяха прекрасни хора.
Сълзите потекоха по бузите й и тя ги избърса нетърпеливо с опакото на ръката си.
Разказаха ми как семейство Спенсър купили къщата няколко месеца след като се оженили, а малко след това ги назначили на работа.
— По онова време живеехме в къщата — каза Роза. — От другата страна на кухнята имаше хубав апартамент. Но когато господин Спенсър се ожени за сестра ви…
Искаше ми се да изкрещя, че Лин ми е доведена сестра, но казах кротко:
— Извинете, че ви прекъсвам, госпожо Гомес, но трябва да ви обясня, че бащата на госпожа Спенсър и майка ми се ожениха преди две години във Флорида. Тя е моя доведена сестра, но не сме близки. Тук съм като журналист, а не като роднина.
Изпитах леко неудобство, задето се отрекох от Лин, но трябваше да чуя истината от тези хора, а не учтиви, внимателно премислени отговори.
Мануел Гомес отмести поглед от жена си към мен.
— Госпожа Лин Спенсър не искаше да живеем в къщата. Предпочиташе прислугата да е отделно. Обясни на господин Спенсър, че в дома им има пет стаи за гости, които са повече от достатъчно. Той се съгласи да се преместим в тази вила, а ние бяхме доволни да си имаме собствен дом. Джак, разбира се, живееше при баба си и дядо си.
— Никълъс Спенсър остана ли близък със сина си? — попитах.
— Абсолютно — решително отговори Мануел. — Но пътуваше много и не искаше да оставя Джак при гувернантка.
— А след втория брак на баща му Джак не искаше да живее с госпожа Лин Спенсър — обади се Роза. — Беше убеден, че тя не го харесва.
— Той ли ви каза това?
— Да. Чувстваше се добре с нас. За него ние бяхме членове на семейството. Но той и баща му… — тя се усмихна тъжно и поклати глава — бяха истински приятели. Това е ужасна трагедия за детето. Първо майка му, а сега и баща му. Говорих с баба му. Тя сподели с мен как Джак непрестанно говорел за баща си и бил сигурен, че е жив.
— Какво го кара да мисли така?
— Господин Никълъс изпълнил някакъв опасен номер със самолет, когато бил в колежа. Джак не иска да се откаже от надеждата, че баща му е успял да напусне самолета преди катастрофата.