Дали малкото момченце беше право? Вслушах се внимателно в спомените на Мануел и Роза за годините, които бяха прекарали с Ник, Джанет и Джак, после се върнах към въпросите.
— На електронния си адрес получих анонимно писмо от човек, който твърди, че някакъв мъж е излязъл от къщата само една минута преди пожара. Знаете ли нещо за това?
И двамата ме погледнаха стреснато.
— Не ползваме електронна поща, а ако бяхме видели някой да излиза от къщата преди пожара, щяхме да съобщим в полицията — отговори Мануел. — Мислите ли, че писмото ви е било изпратено от подпалвача?
— Възможно е. Разбира се, има и откачени хора, които вечно се занимават с такива неща. Но защо са го изпратили на мен, вместо на полицията, просто не разбирам.
— Чувствам се виновен, защото не проверихме гаража за колата на госпожа Спенсър. Обикновено не се прибира у дома толкова късно, но все пак понякога се случва.
— Колко често Ник и Лин използваха къщата? — попитах. — Имам предвид, всеки уикенд ли идваха тук или по-рядко?
— Първата госпожа Спенсър обичаше имението. По онова време идваха тук всеки уикенд, а преди Джак да тръгне на училище, тя често оставаше за една-две седмици, когато господин Спенсър бе на път. Госпожа Лин Спенсър искаше да продаде къщата, както и апартамента им. Каза на господин Спенсър, че искала да започне на чисто, а не да живее в дома на друга жена. Често се караха за това.
— Роза, мисля, че не би трябвало да клюкарстваш за госпожа Спенсър — предупреди я Мануел. Тя сви рамене.
— Просто казвам истината. Тази къща не я задоволяваше. Господин Спенсър я молеше да почака одобрението на ваксината преди да се заеме със строежа на нов дом. Доколкото знам, през последните няколко месеца възникнаха проблеми с ваксината и той ужасно се тревожеше. Пътуваше много. А когато се прибираше, ходеше често в Гринуич при Джак.
— Знам, че Джак живее с баба си и дядо си, но когато господин Спенсър си беше у дома, детето тук ли прекарваше уикендите?
— Не много често — отговори Роза. — Госпожа Лин Спенсър го потискаше. Тя не разбира от деца. Джак беше на пет годинки, когато майка му почина. Госпожа Лин прилича на нея, но не е майка му, разбира се. А това определено наскърбяваше момчето.
— Смятате ли, че Лин и господин Спенсър бяха близки?
Усетих, че прекалявам с въпросите, но трябваше да разбера какви са били отношенията им.
— Преди четири години, когато се ожениха, бяха близки — бавно отговори Роза. — Поне за известно време. Но ако не греша, тези чувства не продължиха дълго. Тя често водеше гости тук, а той заминаваше за Гринуич при Джак.
— Споменахте, че госпожа Спенсър нямала навика да се прибира тук късно нощем, но го правела понякога. Обаждаше ли ви се преди да дойде?
— Понякога се обаждаше, за да ни нареди да й приготвим вечеря. Друг път звънеше от къщата сутрин, за да ни съобщи, че е там, и да каже в колко часа иска закуска. По принцип ние отиваме в девет часа и започваме да работим. Къщата е голяма и се нуждае от постоянни грижи, независимо дали е обитавана или не.
Знаех, че е време да вървя. Усещах, че Роза и Мануел не искат да удължават болезнения момент с напускането на дома си. Но все пак чувствах, че не съм вникнала напълно в живота на хората, които бяха живели в имението.
— Изненадах се, че в имота няма камери — казах.
— Семейство Спенсър имаха лабрадор, който бе чудесен пазач. Но отиде с Джак в Гринуич, а госпожа Лин не искаше друго куче — обясни ми Мануел. — Твърдеше, че била алергична към животни.
Това ми прозвуча странно. На всички снимки в апартамента на баща си в Бока Ратън Лин бе обградена с кучета и коне.
— Къде живееше кучето?
— Нощем бе навън, освен ако не е прекалено студено.
— Лаеше ли, ако усети неканен гост?
И двамата се усмихнаха.
— Да — отговори Мануел. — Госпожа Спенсър се оплакваше не само от алергията си, но и от факта, че Шеп бил прекалено шумен.
Прекалено шумен, защото е възвестявал за нощните й идвания тук или за пристигането на други хора? Надигнах се.
— Беше много любезно от ваша страна, че ми отделихте толкова време — благодарих на домакините си. — Иска ми се нещата да се бяха уредили по друг начин.
— Само се моля Джак да е добре и господин Спенсър да е още жив — отвърна Роза. — Моля се ваксината му да свърши работа и паричните проблеми да изчезнат.
Очите й се наляха със сълзи, които потекоха по бузите й.
— А после се моля за чудо — продължи тя. — Майката на Джак не може да се върне, но се моля господин Спенсър и онова красиво момиче, което работи за него, да се съберат.