Тя се поколеба, после отговори:
— Убедена съм, че е дал от ваксината на един човек тук. Всъщност съм абсолютно сигурна, макар че пациентът не би признал. Има и друг човек, който я е получил, но и това бе отречено.
— Какво стана с човека, за когото сте сигурна, че е получил ваксината?
— Прибра се у дома.
— Излекуван?!
— Не, но разбрах, че имал спонтанна ремисия. Прогресът на заболяването бил силно забавен, което се случва много рядко.
— Наблюдавате ли прогреса или липсата му?
— Както ви казах, пациентът не признава, че е получил ваксината от Ник Спенсър, ако наистина е станало така.
— Ще ми кажете ли кой е той?
— Не мога да го направя. Това е нарушение на личните му права.
Подадох й една от визитните си картички.
— Бихте ли помолила пациента да се свърже с мен?
— Ще го помоля, но съм сигурна, че няма да го направи.
— Ами другият пациент? — попитах.
— Тук става дума само за подозрение от моя страна, което не мога да потвърдя. А сега, госпожице Декарло, трябва да отивам на събрание. Ако искате от мен цитат за Ник Спенсър, ето какво ще ви кажа: Ник беше добър човек, воден от благородна цел. Ако някак се е заблудил по пътя, убедена съм, че не е било от егоизъм.
23.
Ръката му пулсираше от болка и Нед не можеше да мисли за нищо друго. Опита се да я подържи в ледена вода и да я намаже с масло, но и това не му помогна. В десет без десет в понеделник вечерта отиде до малката аптека близо до дома си и се отправи към рафтовете с мазила за изгаряне. Избра няколко, които сметна, че ще му помогнат.
Старият собственик господин Браун тъкмо се готвеше да затваря. Единствената служителка бе касиерката Пег, любопитна жена, която умираше да клюкарства. Нед не искаше тя да забележи колко е зле ръката му, затова сложи мехлемите в една от малките кошнички, оставени до входа, закачи я на лявата си ръка и се приготви да даде парите. Дясната му ръка бе скрита в джоба. Превръзката й вече бе силно зацапана, макар да я бе сменял два пъти през деня.
На опашката пред него чакаха няколко души.
Проклета ръка, помисли си Нед. А нямаше да се изгори и Ани нямаше да умре, ако не беше продал къщата в Гринуд лейк. В редките моменти, когато не си представяше последените минути на Ани, мислеше за хората, които мразеше, и как ще постъпи с тях.
Пръстите не го заболяха силно, когато попаднаха в пламъка, но сега бяха толкова подути, че и най-лекото усилие го тормозеше. Ако не се оправеше, нямаше да може да държи пушката и да дръпне спусъка.
Нед проследи как човекът пред него бавно прибира плика си и веднага щом досадникът се отдръпна, сложи кошничката си и двадесет доларова банкнота на тезгяха. Заразглежда разсеяно аптеката, докато Пег маркираше покупките му на касата.
Знаеше, че трябва да отиде в спешното отделение и да помоли някой от лекарите да види раната му, но се страхуваше от въпроси, на които не можеше да отговори.
Ако им обясни, че доктор Райън от «Сейнт Ан» е лекувал ръката му, ще го питат защо не е отишъл пак при него, когато е видял, че състоянието му не се подобрява. Реши, че ще е най-разумно да отиде в някое отдалечено спешно отделение, например в Куинс, Ню Джърси или Кънектикът.
— Хей, Нед, събуди се.
Той се втренчи в касиерката. Никога не я беше харесвал. Очите й бяха прекалено сближени, веждите й — гъсти и черни, а косата — черна със сиви корени. Приличаше му на катерица. Пег бе раздразнена, тъй като не бе забелязал, че прибира лекарствата му в плик и му подава рестото, и сега го гледаше намръщено.
Нед пое плика с лявата ръка и без да мисли, извади дясната от джоба, за да вземе рестото. Пег се вторачи в превръзката му.
— Господи, Нед! Какво си правил? Да не си си играл с кибрит? Ама че рана! — извика тя. — Трябва да отидеш на лекар.
Нед се прокле за разсеяността си.
— Изгорих се, докато готвех — мрачно обясни той. — Преди смъртта на Ани никога не съм готвил. Ходих при доктора в болницата, където работеше Ани. Каза ми да отида отново на преглед след една седмица, а това е утре.
Веднага осъзна каква грешка допусна. Каза на Пег, че е бил на лекар миналия вторник. Ани си бъбреше с Пег, когато купуваше нещо от аптеката. Според нея Пег всъщност не била любопитна, а просто се държала дружелюбно. Ани бе израсла в малко градче до Олбъни, където аптекарката знаела историите на всички жители, а Пег й напомняла за нея.
Какво ли друго бе разказвала Ани на Пег? За загубата на къщата в Гринуд? За парите, които Нед бе вложил в «Генстоун»? За пътуването им до имението на Спенсър в Бедфорд, когато бе обещал на Ани дай купи такава къща някой ден?