Пег все още го зяпаше.
— Защо не покажеш ръката си на господин Браун? — предложи тя. — Може да ти даде нещо по-добро от тези мехлеми.
— Утре сутрин ще ходя на лекар — грубо отвърна Нед. Погледът й му напомни за начина, по който го гледаха семейство Харник и госпожа Шафли. Страх. Пег се страхуваше от него. Дали защото си бе припомнила разказите на Ани за къщата и парите и бе разбрала, че той е запалил пожара?
— Е, хубаво е, че утре ще ходиш на лекар — каза тя, после добави. — Ани ми липсва много, Нед. Знам какво изпитваш сега. Съжалявам, но трябва да се погрижа за Гарет — извини се тя.
Нед осъзна, че зад него стои някакъв младеж.
— Разбира се, Пег, върши си работата — отвърна той и отстъпи настрани.
Трябваше да си тръгне. Не можеше да стои повече в аптеката. Но се налагаше да направи нещо.
Излезе навън и се качи в колата, протегна ръка към задната седалка и извади пушката изпод одеялото. После зачака. От мястото си виждаше идеално вътрешността на аптеката. Веднага щом онзи тип Гарет си тръгна, Пег изпразни касата и даде разписките на господин Браун. После се разбърза и загаси лампите навсякъде.
Ако бе решила да звънне на ченгетата, очевидно искаше първо да се прибере у дома. Може би смяташе да се посъветва с мъжа си.
Господин Браун и Пег излязоха заедно от аптеката. Той й пожела лека нощ и потегли към ъгъла. Пег забърза в другата посока, към спирката. Нед видя, че приближава някакъв автобус. Тя се затича да го хване, но не успя. Все още стоеше сама на спирката, когато Нед спря пред нея и й отвори вратата.
— Ще те откарам до вас, Пег — предложи той. Отново забеляза уплашения й поглед.
— Няма нужда, Нед. Ще почакам малко. Рейсът ей сега ще дойде — отвърна тя и огледа празната улица.
Нед изскочи от колата и я сграбчи. Ръката го заболя ужасно, когато я притисна към устата й, за да не изпищи. С лявата си ръка изви нейната, набута я в колата и я просна на пода. Заключи вратите и подкара.
— Нед, какво става? Моля те, Нед, какво правиш? — зави тя.
Той насочи с една ръка пушката към лицето й.
— Не искам да разказваш на никого, че съм си играл с кибрит.
— Защо ми е да разказвам? — заплака тя.
Нед подкара към района за пикник в областния парк.
След четиридесет минути си беше у дома. Пръстът и ръката го заболяха кошмарно, когато натисна спусъка, но не пропусна целта. Оказа се прав. Беше по-лесно, отколкото да стреляш по катерици.
24.
След като напуснах болницата, минах през офиса, но Дон и Кен бяха навън. Записах си няколко неща, които трябваше да обсъдя с тях сутринта. Две глави мислят по-добре от една, а три — още повече. Е, това невинаги е вярно, разбира се, но определено се получава, когато включиш двама толкова начетени мъже в уравнението.
Въпросите ми бяха безброй. Дали Вивиан Пауърс планираше да се събере с Никълъс Спенсър някъде? Наистина ли липсваше документацията на доктор Спенсър, или бе спомената само за да хвърли съмнения върху вината на Ник? Имало ли е друг човек в къщата в Бедфорд минути преди да бъде подпалена? И накрая най-важното: наистина ли Ник Спенсър е изпробвал ваксината върху неизлечимо болен пациент, който по-късно е напуснал болницата?
Бях твърдо решена да науча името на този пациент.
Защо ли не е изкрещял пред света, че е излекуван? Искал е да се увери, че ремисията му не е само временна? Или пък не е искал да се превърне в обект на дивашкото внимание на медиите? Представях си какви щяха да са заглавията, ако се окажеше, че ваксината на «Генстоун» все пак върши работа.
И кой бе другият пациент, за когото доктор Клинтуърт бе сигурна, че е получил ваксината? Съществуваше ли начин да я убедя да ми каже името му?
Никълъс Спенсър бил шампион по плуване в гимназията. Синът му се надяваше, че е жив, тъй като се занимавал с летене в колежа. Не бе особено трудно да си представиш, че е успял да инсценира собствената си смърт на няколко километра от брега, а после е изплувал на безопасно място.
Копнеех да обсъдя идеите си с колегите, но трябваше да се задоволя само с подробни бележки. В шест часа реших да приключа изпълнения със събития ден и да се прибера у дома.
На телефонния секретар имаше няколко съобщения — приятели, които ми предлагаха да излезем някъде, и обаждане от Кейси. Предлагаше да му звънна към седем, ако съм в настроение за спагети в «Ил Тинело». Реших, че настроението ми е отлично, и се зачудих дали да се чувствам поласкана от втората покана в рамките на една седмица, или да се смятам за резерва, която канят, когато всички други са заети.