Изключих секретаря и звъннах на мобилния телефон на Кейси. Проведохме обичайния си кратък разговор.
— Доктор Дилън.
— Кейси, аз съм.
— Падаш ли си по спагети за довечера?
— Чудесно.
— В осем в «Ил Тинело»?
— Аха.
— Добре.
Щрак.
Веднъж го попитах и с пациентите си ли е толкова лаконичен, както по телефона, но той ме увери, че не било така.
— Знаеш ли колко време губят хората в телефонни разговори? — попита веднага. — Правил съм проучвания по въпроса.
Изпитах непреодолимо любопитство.
— И къде прави проучванията?
— У дома. Преди двадесет години. Сестра ми Триш. Няколко пъти, когато бяхме още гимназисти, засякох по колко време говори. Единият път изгуби час и петнадесет минути, за да обясни на най-добрата си приятелка колко е разтревожена от мисълта, че не е готова за теста на следващия ден. Друг път в продължение на петдесет минути разказваше на друга приятелка, че не била завършила проекта, който трябвало да предаде след два дни.
— Е, въпреки това сестра ти се справи добре в живота — напомних му.
Триш работеше като детски хирург и живееше във Вирджиния.
Усмихнах се на спомена и леко притеснена, че приемах поканите на Кейси с такава лекота, натиснах копчето на секретаря, за да чуя и последното съобщение.
Гласът беше тих и разтревожен, но веднага го познах — Вивиан Пауърс.
«Карли, четири часът е. Понякога си носех работа у дома. Разчиствах си бюрото. Мисля, че знам кой е взел документацията от доктор Бродерик. Моля те, звънни ми.»
Бях й написала домашния си телефон на гърба на визитната си картичка, но отпред бе отпечатан и мобилният ми номер. Жалко, че не бе позвънила на него. В четири часа вече се прибирах към града. Щях да обърна назад и да отида право при нея. Извадих бележника си от чантата, намерих номера и звъннах.
Телефонният секретар се включи на петото позвъняване, което ми подсказа, че Вивиан доскоро си е била у дома. Повечето подобни машинки се включват едва на четвъртото или петото позвъняване, когато си си у дома, но след като запишат едно съобщение, се включват на второто звънене.
Обмислих внимателно посланието си към Вивиан: «Радвам се, че ми се обади, Вивиан. Сега е седем без петнадесет. Що бъда тук до седем и половина, после излизам, но ще се прибера към девет и половина. Моля те, звънни ми.»
И аз самата не знаех защо не си оставих името. Ако Вивиан ползваше услугите на телефонната компания за идентификация на обажданията, номерът ми бездруго щеше да се in шише на екранчето на телефона. Но все пак реших, че постъпката ми е разумна и дискретна.
Бърз душ преди да изляза вечер винаги ми помага да се освободя от напрежението, което съм натрупала в работата. В миниатюрната ми баня е вкарана дори малка вана. Докато развъртах крановете, се сетих за нещо, което бях чела за кралица Елизабет I: «Кралицата се къпе веднъж месечно, независимо дали има нужда от баня или не.» Вероятно Елизабет нямаше да обезглави толкова много хора, ако й бяха дали възможността да се отпусне под горещия душ в края на деня.
Предпочитам удобни костюми с панталон за през деня, но вечер ми се струва приятно да си облека копринена блуза и високи токчета. Чувствам се значително по-висока, когато се издокарам така. Температурата навън бе започнала да спада, но вместо палто грабнах вълнения шал, който мама ми бе донесла от Ирландия.
Погледнах се в огледалото и реших, че изглеждам достатъчно добре. Но веселата ми усмивка се превърна в гримаса при мисълта, че се докарвам така грижливо за Кейси. А и защо ли се радвах толкова, че ми бе звъннал доста скоро след последната ни среща?
Излязох от къщи навреме, но се оказа невъзможно да хвана такси. Понякога ми се струва, че всички таксиджии в Ню Йорк си изпращат сигнали и слагат надписите «Не работи», когато забележат, че съм застанала на улицата.
Закъснях с петнадесет минути. Собственикът на ресторанта Марио ме заведе до масата, където се бе настанил Кейси, и ми поднесе стола. Кейси изглеждаше твърде сериозен. Надявах се да не е обиден от закъснението ми. Той се изправи, целуна ме по бузата и попита:
— Добре ли си?
Осъзнах, че се бе притеснил за мен, тъй като винаги се явявах на срещите ни навреме, а това ми достави страхотно удоволствие. Хубав, умен, преуспяващ, необвързан лекар като Кейси Къртис Дилън е мечтата на повечето неомъжени жени в Ню Йорк, а мисълта, че съм само близката му приятелка, определено ме тормозеше. Идиотско положение. Още пазя дневника си от ученическите години. Преди шест месеца, след срещата в театъра, го изрових от шкафа. Засрамих се, когато прочетох колко се бях зарадвала на поканата му за абитуриентския бал, но още по-неприятно ми стана от спомена за горчивото разочарование, че повече не ми се обади.