Зарадвах се, че в момента е обърната с гръб към мен. Това ми спести задължителната лицемерна целувка във въздуха.
Ейдриън Гарнър и Чарлз Уолингфорд бутнаха столовете си назад и се опитаха да станат. Възпрях ги любезно и тримата седнахме едновременно.
Трябва да призная, че и двамата изглеждаха впечатляващо. Уолингфорд наистина бе хубав мъж с изисканите черти на потомствен аристократ. Орлов нос, ледено сини очи, тъмнокестенява коса, посребряла по слепоочията, стегнато тяло и фини ръце — самото превъплъщение на римски патриций. Тъмносивият му костюм с почти незабележими райета със сигурност бе от Армани. Копринената вратовръзка в червено и сиво на фона на колосаната бяла риза допълваше картинката. Забелязах как няколко жени го поглеждат възхитено, когато минават покрай масата.
Ейдриън Гарнър бе горе-долу на възрастта на Уолингфорд, но приликата спираше дотам. Беше по-нисък и излъчването му беше далеч от финеса на Уолингфорд. Лицето му бе червендалесто, сякаш прекарваше доста време на открито. Кафявите му очи ме гледаха проницателно. Имах чувството, че може да разчете мислите ми. Излъчваше могъщество и власт и човек дори не забелязваше спортното му сако и кафявия панталон, които изглеждаха купени на разпродажба.
Двамата мъже ме поздравиха учтиво. Пиеха шампанско. Кимнах на сервитьора и чашата ми бе напълнена веднага. Забелязах Гарнър да хвърля раздразнен поглед на Лин, която още говореше с брокера. Тя изглежда усети, защото бързо приключи разговора, обърна се към нас и си придаде вид на много щастлива, че ме вижда.
— Карли, толкова се радвам, че дойде. Можеш да си представиш в какво положение съм.
— Да, мога.
— Добре че Ейдриън ме предупреди за изявлението пред медиите в неделя, когато намериха парчето от ризата на Ник. Сега, след днешните новини, наистина не знам какво да мисля.
— Но няма да споделяш това с никого — предупреди я Уолингфорд твърдо и се обърна към мен. — Това е поверителна информация. Провеждаме разследване в службата. Много от служителите ни са убедени, че Никълъс Спенсър и Вивиан Пауърс са имали любовна връзка. Смятаме, че Вивиан е останала на работа през последните няколко седмици, защото е искала да проследи разследването на катастрофата. Хората от прокуратурата проверяват всичко внимателно, разбира се, но ние наехме и частна детективска агенция. Очевидно за Спенсър би било идеално всички да го смятат за мъртъв. Но след като бе видян в Европа, играта свърши. В момента е беглец от правосъдието и трябва да приемем, че същото се отнася и за Пауърс. Не й бе необходимо да чака повече, след като се разбра, че той е оцелял при катастрофата, и затова изчезна. Ако беше останала, властите бездруго щяха да я разпитват.
— Единственото добро, което тази жена направи за мен, е, че хората вече не ме считат за парий — обади се Лин. — Или поне вярват, че и аз съм била измамена от Ник. Като си помисля…
— Госпожице Декарло, кога очаквате да публикуват статията ви? — попита Ейдриън Гарнър.
Зачудих се аз ли бях единствената, която се подразни от грубото прекъсване. Бях убедена, че Гарнър има навика да го прави редовно.
Нарочно му отговорих уклончиво, надявайки се и аз да го подразня.
— Господин Гарнър, понякога си имаме работа с два противоположни елемента. Единият е новинарският аспект на историята, а Никълъс Спенсър е важна новина. Другият е да разкажеш всичко честно, а не само да публикуваш последните слухове. Дали разполагаме с цялата история за Ник? Не мисля. Всъщност всеки ден се убеждавам все повече, че още не сме стигнали до основното, затова не мога да отговоря на въпроса ви.
Успях да го ядосам, което ми достави страхотно удоволствие. Ейдриън Найджъл Гарнър може да беше преуспяващ бизнесмен, но това не оправдаваше грубостта му.
— Госпожице Декарло… — започна той с рязък тон.
— Приятелите ме наричат Карли — прекъснах го решително.
— Карли, и четиримата на тази маса, както и инвеститорите и служителите на «Генстоун», сме жертви на Никълъс Спенсър. Лин ми каза, че вие самата сте инвестирала двадесет и пет хиляди долара в компанията.
— Да, вярно е.
Припомних си всичко, което бях чувала за двореца на Гарнър, и реших да проверя дали мога да го накарам да се гърчи.
— Това бяха парите, които пестях за начална вноска на апартамент, господин Гарнър. Мечтаех за него от години. Сграда с работещ асансьор, баня, където душът винаги работи, може би дори по-стара кооперация с камини. Винаги съм харесвала камините.
Знаех, че Гарнър е натрупал състоянието си съвсем сам, но очевидно не бе толкова глупав да се хване на въдицата ми и да каже: «Знам какво е да мечтаеш за душ, който работи.» Не обърна никакво внимание на скромните ми мечти за по-хубав дом.