— Колегата ви доктор Пейдж получи достъп до лабораторията ни и резултатите от експериментите — продължи Уолингфорд. — В началото резултатите бяха твърде обещаващи. Това не е необичайно в разработването на лекарство или ваксина, която да предотврати размножаването на раковите клетки. Но доста често надеждите биват съкрушени, а компаниите потъват, защото първоначалните резултати просто не се повтарят. Това се случи и с «Генстоун». Защо Ник е присвоил толкова много пари? Никога няма да узнаем защо е започнал да краде. А когато е разбрал, че ваксината е безполезна и акциите му ще се сринат, вече не е имало начин да прикрие кражбата и вероятно затова е решил да изчезне.
Петте основни въпроса, които учат журналистите, са: Кой? Какво? Защо? Къде? Кога?
Избрах средния.
— Защо? Защо му е било да прави подобно нещо?
— Отначало сигурно е искал да си остави повече време, за да докаже, че ваксината ще действа — отговори Уолингфорд. — После, когато е разбрал, че това няма да стане, вероятно е решил, че има само една възможност: да открадне достатъчно пари, за да може да живее с тях до края на живота си, и да избяга. Федералните затвори определено не приличат на кънтри клубове.
Явно според Уолингфорд и Гарнър бях доказала лоялността си, като застанах зад Лин. Сега можехме да се споразумеем как най-добре да покажем невинността й на света, а после трябваше да им помогна да си възвърнат общественото доверие, като опиша историята по подходящ начин.
Отново дойде време да кажа онова, което им обяснявах от самото начало на срещата.
— Налага се да ви повторя нещо, което се надявам да разберете.
Поднесоха ни салатите и аз изчаках търпеливо. Сервитьорът ни предложи черен пипер, но само Ейдриън Гарнър и аз приехме. След като келнерът се оттегли, обясних, че ще напиша историята така както я виждам, но в интерес на истината и добрата статия трябва да проведа задълбочени интервюта с Чарлз Уолингфорд и господин Гарнър, който досега не ме бе окуражил да го наричам Ейдриън.
И двамата се съгласиха. Неохотно? Вероятно да, но бе трудно да си сигурен.
След като се споразумяхме по деловите въпроси, Лин протегна ръце към мен. Бях принудена да отговоря на жеста, като докосна връхчетата на пръстите си до нейните.
— Карли, чудесна си — въздъхна тя дълбоко. — Радвам се, че макар ръцете ми да са изгорени, са чисти.
Прочутите думи на Пилат Понтийски прелетяха през ума ми: «Измивам си ръцете от кръвта на този невинен човек.»
Обаче Ник Спенсър, независимо колко чисти са били мотивите му отначало, бе виновен в кражба и измама, нали? Всички улики сочеха това.
Но така ли беше?
30.
Преди да изляза от ресторанта, се уговорихме кога ще бъдат интервютата с Уолингфорд и Гарнър. Реших да рискувам и помолих да се видим в домовете им. Уолингфорд, който живее в Рай, едно от най-тузарските предградия в Уестчестър, с готовност се съгласи да ме приеме в събота или неделя следобед в три часа.
— В събота е по-удобно — отговорих, като си припомних за коктейла, на който щях да присъствам заедно с Кейси, после стиснах палци и продължих. — Бих желала да отида в главния ви офис и да поговоря с някои от служителите. Искам да ги накарам да изразят чувствата си относно загубата на работата си и фалита и как това ще се отрази на живота им.
Усетих, че Уолингфорд се чуди как да ми откаже учтиво, затова добавих:
— Миналата седмица си записах имената на акционерите по време на събранието и ще говоря и с тях.
Всъщност исках да разпитам служителите на фирмата дали всички са знаели за любовната връзка между Ник Спенсър и Вивиан Пауърс.
Молбата ми очевидно не се понрави на Уолингфорд, но накрая той все пак се съгласи, тъй като очакваше добри отзиви от мен.
— Е, предполагам, че това няма да е проблем — каза с леден тон.
— Добре, тогава утре следобед в три часа — отвърнах бързо. — Обещавам, че няма да ви изгубя много време. Просто искам да придобия обща представа за настроението на служителите ви.
За разлика от Уолингфорд, Гарнър твърдо отказа да ме приеме в дома си.
— Домът ми е моят замък, Карли. Никога не се занимавам с бизнес там.
Искаше ми се да му напомня, че дори Бъкингамският дворец е отворен за посетители. Докато пиехме кафето, ставаше все по-трудно да проявявам самоконтрол. Добрият журналист не трябва да позволява на емоциите си да влияят на историите му, но усещах как гневът ми нараства. Лин изглеждаше прекалено доволна от идеята, че съпругът й е имал любовна връзка преди да изчезне. Очевидно това бе единственото, което имаше значение за нея.