Уолингфорд и Гарнър бяха на същото мнение — покажи на света, че сме жертви. Явно аз бях единствената, която се интересуваше има ли начин Никълъс Спенсър да бъде открит и поне част от парите — върнати. Подобна новина щеше да зарадва акционерите. Може би и аз щях да получа част от моите двадесет и пет хиляди долара. Но Уолингфорд и Гарнър вероятно смятаха, че дори Ник да бъде намерен и екстрадиран, вече е заровил парите толкова дълбоко, че никога няма да бъдат открити.
След като отказа да ме приеме в дома си, Гарнър се съгласи да отида в офиса му в небостъргача «Крайслер». Каза, че може да ми даде кратко интервю в девет и половина в петък сутринта. И тъй като бе прочут с факта, че не дава интервюта, благодарих почти топло.
Тъкмо преди да си тръгнем Лин каза:
— Карли, започнах да подреждам някои от личните вещи на Ник. Натъкнах се на почетната значка, която са му дали през февруари в родния му град. Ти нали ходи до Каспиън, за да проучиш детството му?
— Да, ходих.
Не сметнах за нужно да спомена, че съм била там преди по-малко от двадесет и четири часа.
— Какво мислят хората за него?
— Същото както навсякъде. Бил толкова убедителен, че бордът на директорите на болницата вложил много пари в «Генстоун» след речта му. В резултат на загубите сега са принудени да замразят строежа на детското крило на болницата.
Уолингфорд поклати глава. Гарнър също гледаше мрачно, но усетих, че нетърпението му нараства. Обедът бе свършил и бе време да си ходи.
Лин не реагира на факта, че болницата бе загубила пари, предназначени за страдащи деца, а вместо това попита:
— Имах предвид мнението им за Ник преди скандала?
— Местният вестник публикувал хвалебствени слова след катастрофата. Очевидно Ник е бил отличен ученик, мило дете и прекрасен спортист. Видях чудесна негова снимка от гимназията, стиснал купа в ръка. Бил шампионът на града по плуване.
— Вероятно това му е помогнало да инсценира катастрофата, а после да доплува до брега — предположи Уолингфорд.
Помислих си, че наистина бе възможно. Но ако е бил достатъчно умен да скрои този сложен номер, защо бе позволил да го видят в Швейцария?
Върнах се в службата и си проверих съобщенията. Някои от тях ме притесниха сериозно. Първото гласеше: «Жена ми ти писа миналата година, но ти не си направи труда да й отговориш. А сега тя е мъртва. Не си толкова умна. Разбра ли вече кой беше в къщата на Лин Спенсър преди пожара?»
Зачудих се кой ли е този тип. Очевидно психическото му състояние никак не бе добро. По адреса допусках, че е същият, който ми бе изпратил странното съобщение преди няколко дни. Бях го запазила, но сега съжалих, че бях изтрила предупреждението да се подготвя за деня на страшния съд. Тогава си помислих, че е послание от безвреден религиозен фанатик. Сега обаче се питах дали и трите не са изпратени от един и същ човек.
Наистина ли някой е бил при Лин преди пожара? Знаех от семейство Гомес, че е напълно възможно да е приемала късни посетители. Реших да й покажа съобщението и да видя реакцията й.
Другото писмо, което ме разтърси, бе от шефката на рентгеновото отделение в болницата в Каспиън. Твърдеше, че е изключително важно да й се обадя, за да изясним нещо.
Позвъних веднага.
— Госпожице Декарло, вчера сте била тук и сте говорила с помощничката ми, нали?
— Да.
— Научих, че сте поискала копие от рентгеновите снимки на бебето на госпожа Съмърс. Казала сте, че тя е готова да ви изпрати по факса разрешение да ги вземете.
— Точно така.
— Помощничката ми ви е обяснила, че не пазим копия. Когато съпругът на госпожа Съмърс дойде да вземе снимките на двадесет и осми ноември миналата година, получи последния комплект. Казах му, че ако иска, можем да извадим дубликати. Но според него това не бе необходимо.
— Разбирам.
Замълчах потиснато. Знаех, че съпругът на Карълайн Съмърс не е взимал нито рентгеновите снимки, нито резултатите от Охайо. Очевидно човекът от «Генстоун», който бе прочел и приел сериозно писмото на Карълайн Съмърс до Никълъс Спенсър, се бе погрижил да прибере цялата документация по случая. Беше се потрудил доста и сигурно имаше основателна причина за това.
Дон седеше сам в кабинета си. Влязох и попитах:
— Имаш ли една минутка?
— Разбира се.
Разказах му за обяда в «Четирите сезона».
— Чудесно — усмихна се той. — Не е лесно да се добереш до Гарнър.
После му разказах за мнимия съпруг на Карълайн Съмърс.