— Ако човекът, изпратил съобщенията, е видял някого на пътеката, това може да е била колата му — казах.
— Защо не я е паркирал пред къщата? — учуди се Рода. — Защо я е оставил до портата и е вървял пеша?
— Защото не е искал да я видят — обясних. — Марти, знам, че трябва да поговориш с адвоката си за това, но четох докладите за пожара внимателно. Никой не споменава нищо за кола, паркирана до портата. Значи който и да е нейният собственик, той е изчезнал преди пристигането на пожарникарите.
— Може пък точно той да е бил подпалвачът — обнадеждено каза Рода. — Какво друго може да е правил там, за да иска да скрие колата си?
— Все още не разполагаме с отговори на много от въпросите — отвърнах и се надигнах. — Ченгетата ще проследят съобщенията, а те може да се окажат важни за теб, Марти. Обещаха да ме уведомят кой ги е изпратил. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.
Марти стана и зададе въпроса, който вълнуваше и мен:
— Госпожа Спенсър каза ли, че е имала гости онази нощ?
— Не, не спомена нищо такова — отговорих, после добавих от лоялност. — Знаеш колко е огромно имението. Някой може да е бил там, без тя да разбере.
— Не и с кола. Освен ако не е знаел каква е комбинацията за отключване на портата или пък някой отвътре не му е отворил. Накарай ченгетата да проверят хората, които работят там. Или са се съсредоточили само върху мен?
— Не мога да ти отговоря, но ще разбера. Да започнем със съобщенията и да видим къде ще ни отведат.
Враждебността на Рода бе изчезнала напълно.
— Карли, наистина ли вярваш, че може да намерят подпалвача?
— Да. Вярвам.
— Все още ли стават чудеса?
Очевидно имаше предвид не само пожара.
— Аз вярвам в чудесата, Рода — казах твърдо.
Но докато шофирах обратно, си помислих, че чудото, което Рода желаеше най-силно, щеше да й бъде отказано. Знаех, че не мога да й помогна за това, но щях да направя всичко възможно да помогна на Марти да докаже невинността си. За Рода щеше да е ужасно трудно да понесе смъртта на детето си, но нещата щяха да се влошат още повече, ако съпругът й не е до нея.
Знаех това от собствен опит.
31.
Чувствах, че денят ми е бил изпълнен с прекалено много тъга и проблеми, когато се прибрах у дома след срещата с Марти и Рода Бикорски. Беше почти девет часът. Бях изморена и гладна. Не ми се готвеше. Не исках пица. Не исках китайска храна. Отворих хладилника и огледах мрачно вътрешността му. Жалка буца сирене, засъхнала по края. Няколко яйца. Омекнал домат. Потъмняла маруля. Четвърт френски хляб.
Джулия Чайлд би превърнала тези остатъци в изискан деликатес. Реших да опитам как ще се справя аз.
Първо си сипах чаша шардоне. После почистих увехналите листа на марулята, нарязах я, добавих малко чесън, олио и оцет и салатата беше готова. Нарязах френския хляб на тънки филийки, поръсих го с пармезан и го бутнах във фурната. Сиренето и доматът допринесоха за чудесния вкус на омлета.
Помислих си, че не всеки може да прави хубав омлет, и се поздравих.
Взех таблата с храната, настаних се на мекото кресло, което пренесох от дома на родителите си, и качих крака на табуретката. Беше чудесно да съм у дома и да си почивам. Отворих списанието, което отдавна исках да прочета, но открих, че не мога да се съсредоточа, тъй като събитията от деня непрестанно се връщаха в съзнанието ми.
Вивиан Пауърс. Виждах я как стои пред вратата на къщата си, когато си тръгвах оттам. Разбирах много добре радостта на Мануел Гомес, че Ник е бил близък с нея. Не можех да си представя как тези двама души, които бяха загубили близките си заради рака, щяха да живеят спокойно в Европа с пари, предназначени за борбата с него.
Бащата на Вивиан се кълнеше, че дъщеря му не би оставила семейството си да скърби и да се чуди какво е станало с нея. Синът на Ник Спенсър се надяваше, че баща му е жив.
Наистина ли Ник би позволил детето, изгубило майка си, да живее с напразната надежда, че някой ден баща му ще се обади?
В десет часа пуснах телевизора, за да чуя новините. Нямах търпение да разбера дали са научили нещо ново за Спенсър или Вивиан. Извадих късмет. Щяха да интервюират Бари Уест — акционера, който твърдеше, че е видял Ник в Швейцария. Най-после, след безброй досадни реклами, интервюто започна.
Уест определено не приличаше на Шерлок Холмс. Среден на ръст дебеличък тип, с огромни бузи и оредяваща коса. За интервюто го бяха настанили в кафене на открито, където бил видял Ник Спенсър. Кореспондентът в Цюрих веднага се захвана със същественото.