Выбрать главу

Наложих си да не мисля повече за това.

Отидох пеша на работа и стигнах в девет без двайсет. Влязох в кабинета на Кен, където Дон Картър вече се бе настанил удобно. Още не бях изпила първото си кафе, когато вълненията започнаха.

Обади се детектив Клифърд от полицията в Бедфорд и съобщението му ни шокира сериозно. Полицаят ни информираше, че са проследили посланията, изпратени до електронния ми адрес, включително онова, което не бях запазила — напомнянето да се подготвя за деня на страшния съд. И трите писма били изпратени от област Уестчестър. Първите две от обществена библиотека в Хейстингс, а третото — от библиотека в Кротън. Изпращачът използвал хотмейл — безплатна интернет услуга, но вкарал фалшива информация, за да се регистрира.

— Каква информация? — попита Кен.

— Името на Никълъс Спенсър и адреса на дома му в Бедфорд, който изгоря миналата седмица.

Никълъс Спенсър! Всички ахнахме и се спогледахме. Възможно ли бе?

— Чакайте малко — каза Кен. — По вестниците има безброй снимки на Никълъс Спенсър. Показахте ли ги на библиотекарките?

— Да, разбира се. Нито една от тях не разпозна в Спенсър човека, използвал компютър при тях.

— Дори в хотмейл човек трябва да използва парола — отбеляза Дон. — Каква парола е използвал онзи тип?

— Женско име. Ани.

Изтичах да взема съобщенията от бюрото си и прочетох последното.

«Жена ми ти писа миналата година, но ти не си направи труда да й отговориш. А сега тя е мъртва. Не си толкова умна. Разбра ли вече кой беше в къщата на Лин Спенсър преди пожара?»

— Обзалагам се, че жена му се е казвала Ани — казах.

— Има още нещо интересно — прекъсна ме детектив Клифърд. — Библиотекарката от Хейстингс помни ясно, че мърлявият тип, който използвал компютъра, изглежда имал сериозно изгаряне на дясната ръка. Не е сигурна, че точно той е изпратил съобщенията, но й направил впечатление.

Преди да затвори, Клифърд ни увери, че ще разшири мрежата и ще предупреди всички библиотеки в другите градчета в Уестчестър да са нащрек за петдесетгодишен мъж, висок около метър и осемдесет, неспретнат и с превръзка на дясната ръка.

Бях сигурна, че той е авторът на писмата, в които твърдеше, че е видял някого в имението на Спенсър. Това бе вълнуваща новина.

Марти и Рода Бикорски заслужаваха малко надежда. Обадих им се. И двамата бяха смаяни от факта, че изпращачът на писмата е използвал името на Никълъс Спенсър и е бил с изгорена ръка.

— Ще го хванат, нали, Карли? — попита Марти.

— Може да се окаже просто някой смахнат — предупредих аз. — Но все пак съм сигурна, че ще го хванат. Убедени са, че живее някъде там.

— И ние имаме добра новина — каза Марти. — Наистина ни взе акъла. Нарастването на тумора на Маги е намаляло през последния месец. Все още съществува, но ако не се ускори отново, ще изкараме още една Коледа с нея. Рода вече обмисля подаръците.

— Много се радвам — отвърнах, като едва преглътнах буцата в гърлото си. — Пак ще ви се обадя.

Исках да поседна няколко минути, за да се насладя на радостта, която бях усетила в гласа на Марти Бикорски. Но вместо това се налагаше да проведа друг телефонен разговор, който бързо щеше да я стопи. Бащата на Вивиан Пауърс, Алън Дезмънд, бе вписан в указателя на Кеймбридж, Масачузетс. Звъннах му.

Също като Марти Бикорски, семейство Дезмънд бе включило телефонния си секретар. Но също като него вдигнаха веднага.

— Господин Дезмънд, аз съм Карли Декарло от «Уолстрийт уикли» — представих се. — Интервюирах Вивиан в деня, когато изчезна. Много бих искала да се видим или поне да поговорим. Ако сте съгласен…

Чух щракване.

— Аз съм Джейн, сестрата на Вивиан — каза измъчен, но приятен женски глас. — Знам, че баща ми би искал да поговори с вас. Отседнал е в хотел «Хилтън» в Уайт Плейнс. Можете да го откриете там. Току-що говорих с него.

— Ще се съгласи ли да се види с мен?

— Дайте ми номера си. Ще го помоля да ви се обади.

Телефонът звънна след по-малко от три минути. Обаждаше се Алън Дезмънд. Явно беше притеснен.

— Госпожице Декарло, имам уредена пресконференция след няколко минути. Възможно ли е да поговорим малко по-късно?

Направих си сметката бързо. Беше девет и половина. Трябваше да звънна няколко телефона, а после да се явя в офиса на «Генстоун» в Плезънтвил в три и половина, за да разпитам служителите.

— Ако дойда дотам, ще можете ли да пиете кафе с мен към единадесет? — попитах.