Тя ме слушаше внимателно, докато й разказвах за изчезналото писмо от Карълайн Съмърс до Ник Спенсър и за кражбата на картона на дъщеря й не само от доктор Бродерик, но и от болниците в Каспиън и Охайо.
— Да не би да твърдите, че някой може да е повярвал в подобно магическо излекуване?
— Не знам. Но подозирам, че според някого ранната документация на доктор Спенсър е била достатъчно обещаваща, за да я открадне. А доктор Бродерик можеше да идентифицира този човек. Заради целия шум, който се вдигна около Ник Спенсър, съпругът ви може да е станал неудобен.
— Споменахте, че рентгеновите снимки са били взети от болниците в Каспиън и Охайо. Един и същи човек ли ги е взел?
— Проверих, но чиновничките не помнят. И двете обаче са сигурни, че човекът, представил се за съпруг на Карълайн Съмърс, не се е отличавал с нищо особено. От друга страна, доктор Бродерик си спомня добре кой е прибрал документацията на доктор Спенсър.
— В този ден си бях у дома и случайно погледнах през прозореца в мига, когато онзи човек се качваше в колата си.
— Не знаех, че сте го видяла. Ще можете ли да го познаете?
— Със сигурност не. Беше ноември и си беше вдигнал яката. Останах с впечатление, че е боядисал косата си с шампоан оцветител. Нали знаете как тези коси изглеждат оранжеви на слънцето.
— Доктор Бродерик не ми каза нищо такова, когато говорих с него.
— Той почти постоянно е упоен, но когато е в съзнание, иска да разбере какво му се е случило. Засега обаче май няма други спомени освен онези думи за колата.
— Доколкото разбрах от него, той е участвал в някои от проучванията на доктор Спенсър. Затова Ник му поверил документацията на баща си. Често ли работеха заедно?
— Карли, съпругът ми вероятно би се отнесъл с пренебрежение към работата си с доктор Спенсър, но истината е, че много се интересуваше от проучванията и смяташе доктора за гений. Това бе една от причините Ник да му остави документацията. Филип възнамеряваше да продължи някои от експериментите, но осъзна, че изискват прекалено много време и могат да му бъдат само хоби. Не забравяйте, че по онова време Ник планираше кариера в медицинските доставки, а не проучвания, но преди около десет години, когато започна да преглежда записките на баща си, осъзна, че доктор Спенсър е работил по нещо важно. Може дори да е било по ваксината срещу рака. По думите на мъжа ми съдя, че предклиничните изпитания са били обещаващи. Такава била и фазата, по време на която са работили със здрави пациенти. Но при по-късните експерименти нещата се влошили. А това ме кара да се чудя защо някой би откраднал документацията на доктор Спенсър.
Тя поклати глава и продължи:
— Карли, просто съм благодарна, че съпругът ми е още жив.
— Аз също — казах искрено.
Не исках да обяснявам на тази мила жена, че ако доктор Бродерик бе станал жертва на опит за убийство, аз се чувствам виновна за случилото се. Дори и да нямаше връзка, фактът, че след като говорих с него, отидох направо в офиса на «Генстоун» в Плезънтвил и започнах да разпитвам за червенокосия, а на следващия ден докторът се озова в болница, не ми приличаше на обикновено съвпадение.
Стана време да си ходя. Благодарих на госпожа Бродерик за разговора и й оставих визитната си картичка. Очевидно не бе убедена, че съпругът й е станал жертва на нападение. Той щеше да остане в болницата поне още няколко седмици и там щеше да е в безопасност. Бях твърдо решена да получа някои отговори преди да изпишат доктора.
Когато посетих офиса на «Генстоун» миналата седмица, настроението там беше мрачно, но сега атмосферата бе направо траурна. Рецепционистката очевидно бе плакала. Каза ми, че господин Уолингфорд е помолил да се отбия при него преди да говоря със служителите, после вдигна телефона и съобщи за пристигането ми.
— Виждам, че сте разстроена — казах. — Надявам се, че проблемът ви не е сериозен.
— Тази сутрин получих предизвестие за освобождаване от работа — отвърна тя. — Днес следобед вратите на компанията се затварят.
— Ужасно съжалявам.
След секунди се появи секретарката на Уолингфорд. Искаше ми се да поговоря с рецепционистката, но жената каза, че кима право на коментар, а е длъжна да прехвърля всички въпроси към адвоката на компанията. Спомних си името на секретарката.
— Госпожа Райдър, нали? — попитах.
Беше от типа жени, които баба ми наричаше «обикновената Джейн». Тъмносиният й костюм, бежов чорапогащник и ниски обувки подхождаха отлично на късата й кестенява коса и пълна липса на грим. Усмивката й беше любезна, но незаинтересована.