— Да, госпожице Декарло — отговори тя.
Всички врати към кабинетите в дългия коридор бяха отворени. Надниквах вътре, докато минавахме покрай тях — стаите бяха празни. Имах чувството, че ако викна, ще чуя ехо. Опитах се да заговоря секретарката.
— Съжалявам да чуя, че компанията затваря. Вие какво ще правите?
— Не съм сигурна.
Реших, че Уолингфорд я е предупредил да не говори с мен, което, разбира се, я правеше още по-желан събеседник.
— Откога работите за господин Уолингфорд? — попитах с престорена небрежност.
— Десет години.
— Значи сте била при него, когато е притежавал мебелната компания?
— Да.
Вратата към кабинета на Уолингфорд беше затворена. Успях да задам още един въпрос.
— Сигурно познавате синовете му. Вероятно са били прави, че не е трябвало да продава семейния бизнес.
— Това не им даваше право да го съдят — негодуващо отговори тя, като почука леко и отвори вратата.
Страхотна информация! Синовете му са го съдили! Какво ли ги е накарало да го направят?
Чарлз Уолингфорд очевидно не се радваше да ме види, но се опита да прикрие чувствата си. Надигна се от бюрото си, когато влязох. Срещу него седеше някакъв мъж. Той също се изправи и се извърна към мен. Останах с впечатлението, че ме оглежда внимателно. Прецених, че е към четиридесет и пет годишен, около метър и седемдесет и пет, с посивяла коса и кафяви очи. Излъчваше авторитет също като Уолингфорд и Ейдриън Гарнър. Не се изненадах, когато ми бе представен като Лоуъл Дрексъл, член на борда на директорите на «Генстоун».
Лоуъл Дрексъл. Бях чувала това име наскоро. По време на обяда Уолингфорд бе споменал, че акционерът, който видял Ник Спенсър в Швейцария, бе молил Дрексъл за работа.
Гласът на Дрексъл бе напълно лишен от топлота.
— Госпожице Декарло, чух, че сте натоварена с незавидната задача да пишете статия за «Генстоун».
— По-скоро да сътруднича в написването й. Трима души работим по нея — поясних и погледнах Уолингфорд. — Чух, че приключвате днес. Много съжалявам.
Той кимна.
— Този път няма да се тревожа за ново място, където да вложа парите си — каза мрачно. — Макар и да изпитвам огромно съжаление към всичките ни служители и акционери, иска ми се да разберат, че и ние сме в същото положение като тях.
— Надявам се, че срещата ни за събота не е отменена.
— Естествено, че не е. Искам да ви обясня, че с няколко изключения като рецепционистката и госпожа Райдър, дадохме на служителите ни избора да останат тук днес или да се приберат у дома. Повечето избраха да си тръгнат незабавно.
— Разбирам. Е, това е разочарование, но вероятно ще мога да чуя коментара на хората, които още са тук.
Надявах се да не издам подозрението си, че внезапното затваряне има нещо общо с желанието ми да разпитам служителите.
— Може би аз ще мога да отговоря на въпросите ви, госпожице Декарло — предложи Дрексъл.
— Вероятно ще можете, господин Дрексъл. Чух, че работите в «Гарнър Фармасютикъл».
— Отговарям за правния отдел. Както вече може би знаете, когато компанията ни реши да инвестира един милиард долара в «Генстоун» след одобрение от АХЛ, господин Гарнър бе помолен да стане член на борда на директорите. В подобни случаи той делегира права на един от близките си сътрудници да заеме мястото.
— Господин Гарнър изглежда доста притеснен от факта, че «Гарнър Фармасютикъл» ще бъде свързана с проблемите на «Генстоун».
— Той е изключително загрижен. Вероятно скоро ще направи нещо по въпроса, но нямам право да говоря за това.
— А ако не направи нищо?
— Активите на «Генстоун» ще бъдат продадени, а приходите — разпределени между кредиторите — отговори Дрексъл, като махна с ръка, сякаш да подчертае, че става дума за сградата и мебелите.
— Ще бъде ли прекалено самонадеяно от моя страна да се надявам, че списанието ми първо ще научи за това?
— Да, прекалено е, госпожице Декарло.
Леката му усмивка бе като затръшната под носа ми врата. Лоуъл Дрексъл и Ейдриън Гарнър бяха два айсберга. Уолингфорд поне се правеше на любезен.
Кимнах на Дрексъл, благодарих на Чарлз Уолингфорд и излязох от стаята. Госпожа Райдър внимателно затвори вратата зад нас.
— Някои от телефонистите, операторите и хората от поддръжката са още тук — каза тя. — Откъде искате да започнете?
— Мисля, че от операторите.
Тя тръгна напред, но аз веднага я настигнах.
— Госпожо Райдър, имате ли нещо против да поговорим?
— Нямам желание.
— Не искате да коментирате дори изчезването на Вивиан Пауърс?