— Къде е машинистът? — извика той и се втренчи в скалните маси, които в ярката светлина на фаровете се стрелваха нагоре, летяха бясно насреща му и изчезваха над него, под него и от двете страни на кабината.
— Той скочи от влака — извика в отговор Келер, който сега седеше на пода, опрял гръб в пулта за управление.
— Кога? — продължи упорито да разпитва двайсет и четири годишният мъж.
Началникът на влака се поколеба да отговори, първо запали наново своята „Ормон“, влакът се наклоняваше все повече, затова краката му бяха на височината на главата.
— Още след първите пет минути — каза накрая той. — Безсмислено беше да правим опити за спасение. Онзи от фургона също скочи.
— Ами вие? — попита двайсет и четири годишният мъж.
— Аз съм началник на влака — отговори другият, — пък и винаги съм живял без надежда.
— Без надежда — повтори младият човек.
Сега той лежеше по корем, взрян в бездната, от която го предпазваше предното стъкло на командната кабина. „А тогава ние сме седели в купетата си и не сме знаели, че всичко вече е загубено — мислеше си той. — Вярвали сме, че нищо не се е променило, а ямата вече ни е поглъщала в утробата си и ето че сега летим като Корей и цялата му дружина2 към нашата бездна.“
— Аз трябва да се върна във влака — извика началникът, — по вагоните сигурно е настъпила паника. Всички ще се втурнат назад.
— Сигурно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като мислеше за дебелия шахматист и червенокосото момиче с романа; после подаде на началника останалите си кутии „Ормон Бразил 10“: — Вземете ги, при обратното катерене пак ще загубите вашата „Бразил“.
— Няма ли да дойдете и вие? — запита началникът на влака, който се бе изправил и сега с усилие запълзя нагоре по фунията на коридора.
Младият човек гледаше безполезните инструменти, тези смешни лостове и ръчки, които го заобикаляха, сребристи в бляскавото осветление на кабината.
— Двеста и десет километра в час — рече той. — Не вярвам, че при тази скорост ще стигнете до вагоните над нас.
— Това е мой дълг — извика началникът на влака.
— Разбира се — отговори двайсет и четири годишният мъж, без да извърне глава към безсмисленото начинание на началника.
— Трябва поне да опитам — викна началникът още веднъж.
Той вече бе пропълзял високо горе в коридора, като се подпираше с лакти и хълбоци в металните стени; но когато машината се наклони още повече, за да започне ужасното сгромолясване към утробата на земята, тази цел на всички неща, началникът на влака увисна в своя отвор право над двайсет и четири годишния мъж, който, извил лице надолу, лежеше в дъното на машината върху сребристото предно стъкло на командната кабина; силите напуснаха началника, той се строполи върху пулта за управление и облян в кръв, допълзя до младия човек, като обгърна раменете му.
— Какво да правим? — изкрещя началникът на влака през грохота на отскачащите насреща им тунелни стени в ухото на двайсет и четири годишния мъж.
А той не помръдваше тлъстото си туловище, което вече не го предпазваше, а се беше отпуснало неподвижно върху отделящото го от бездната стъкло — през него младият човек жадно всмукваше бездната със своите за първи път широко разтворени очи.
— Какво да правим?
— Нищо — отвърна другият безмилостно, като не отвръщаше лице от убийственото зрелище, но в гласа му звучеше някаква призрачна ведрост.
Той лежеше, обсипан със стъклени късчета от строшения пулт за управление, а двата памучни тампона, грабнати от внезапно нахлулата въздушна струя (в стъклото лазеше първата пукнатина), като стрели полетяха нагоре в отвора над тях.
— Нищо. Бог ни остави да паднем и затова сега се сгромолясваме върху него.
1952
2
Корей и цялата му дружина (библ.) — според Стария завет левитът Корей въстанал против Мойсей начело на двеста и петдесет размирника. „И отвори земята устата си и погълна тях, домочадието им и всичките Корееви хора с всичкия им имот. И слязоха живи в ада те и всичко тяхно, а земята ги покри и те погинаха, отделени от обществото“. Числа 16: 32, 33. — Б.пр.