Имаше някои прилики. Любимият ѝ се бе изпарил като дим, а тя седеше и се потеше на задната тераса на родителите си. Жегата в Остин напомняше за тази във Венеция - влажна и мъчителна, когато човек напуснеше охладените от климатици къщи. И, също както във Венеция, тя бе сама с дъщеря си.
- Лимонада? - попита майка ѝ, като надникна през плъзгащата се врата и ѝ напомни, че всъщност не е сама.
- Разбира се, мамо. Благодаря.
- Връщам се веднага.
Хана Кроу затвори вратата, за да запази прохладата в къщата, а Тина се загледа в кафявата трева и умиращите тополи, посадени до оградата. Не, въобще не приличаше на Венеция. В предградията на север от Остин водата беше скъпоценна, а земята - просторна и празна. Хората живееха разделени от високи огради. Това бе напълно различен свят.
Хана донесе огромна пластмасова чаша, пълна с ледена лимонада, и седна на шезлонг до дъщеря си. Известно време просто седяха и гледаха тревата. Хана изглеждаше по-млада от петдесет и шестте си години. Кожата ѝ бе постоянно порозовяла от тексаското слънце. Често ѝ се искаше да бе родена с тена на съпруга си, Мигел, но поне се радваше на мургавата кожа на дъщеря си, която бе наследила най-доброто от двата свята. Най-после Хана каза:
- Не си се чувала с него, нали?
- Няма да се обади отново.
- Разбира се, че ще се обади.
Тина се дразнеше, задето майка ѝ не можеше да проумее положението.
- Не може да се обади, мамо. Управлението мисли, че е извършил нещо нередно и той трябва да им докаже, че е невинен преди да може да ми се обади отново.
- Но поне едно обаждане...
- Не, мамо. Едно обаждане и ще го проследят за нула време. Още не може да рискува.
Майка ѝ се усмихна тъжно.
- Знаеш как звучиш, нали?
- Да, знам. Параноя.
Хана кимна.
- Не е така. Видя колата, паркирана пред дома на семейство Шефилд, нали? Показах ти я.
- Сигурна съм, че това са приятели на семейство Шефилд.
- Защо тогава не излизат от колата, мамо?
Откак бе пристигнала тук преди два дни, Тина все още не успяваше да впечатли майка си с тези подробности. Баща ѝ схвана положението, защо тогава майка ѝ не можеше?
- Е, хубаво е, че сте тук - каза Хана. - Не сме виждали Стефани от месеци.
Тина затвори очи. Как наистина можеше да очаква майка ѝ да разбере? Родителите ѝ знаеха, че Майло работи за ЦРУ, но вярваха, че е анализатор, работещ с поверителна информация, която не му позволяваше да обсъжда службата си по време на семейните вечери. Никога не научиха историята за първата им среща и нямаха представа, че Майло бе от онзи вид служители на Управлението, които носеха оръжие и имаха право да го използват.
Мъжете, настанени в колата пред дома на семейство Шефилд, работеха за жената, която бе съсипала ваканцията им. Специален агент Джанет Симънс. Макар първото ѝ впечатление да бе, че Симънс е най- проклетата кучка, която някога бе срещала, сега, няколко дни по-късно, Тина си припомни как агентката се бе опитала да се държи разумно.
- Да, мисля, че е убил Анджела Йейтс и още един човек. Затова искам да го разпитам. Но защо би избягал, Тина? Можеш ли да ми обясниш?
- Не, не мога.
- Точно така. Ако е невинен, нямам нищо против да чуя версията му. Но трябва да говоря с него - каза тя, като поклати глава и се загледа в стената. - Внезапното му бягство не изглежда добре. Може би знаеш нещо, което не ми казваш? Може би знаеш къде е отишъл?
Тина си призна честно, че не знаеше нищо. Дори дребнавият Патрик изпитваше подозрения. Дали защото бе такова долно леке или защото виждаше нещо, за което тя бе сляпа?
Майка ѝ каза нещо, което приключи с:
- ... прясна тортила от грила.
- Какво?
Хана Кроу се усмихна и погали ръката на дъщеря си.
- Новият ресторант до 35-а магистрала. Мисля да отидем там довечера. Какво ще кажеш?
- Разбира се, мамо. Звучи добре.
***
Мигел Кроу бе считан за едър мъж от времето, когато навърши деветнадесет и получи спортна стипендия за университета в Тексас да учи инженерство. След като пристигна в Остин от Гуадалахара, той започна да планира бъдещето си и се свърза с хората, които набираха персонал за големите нефтени компании. Когато завърши, вече си бе уредил място в „Ексон Мобил“ в Аляска, където заведе младата си съпруга, Хана, която напусна университета, за да го последва на север. Тина се роди в Ном, но когато навърши шест години, се завърнаха в главния офис на Управлението в Ървинг, предградие на Далас. Мигел беше единственият мексиканец, издигнал се до борда на директорите преди да се пенсионира през 2000 г.
След пенсионирането си купи магазин за велосипеди в Остин, който бе закъсал с бизнеса. Разшири магазина и пусна реклами в „Кроникьл“, които накараха местните жители да кръстят мястото „Уолмарт[7] за колела“. Новото му делово начинание се стори адски иронично на Тина, която го питаше понякога колко от местните магазини бе прогонил от бизнеса.