Духът му обаче с вродената си устременост само бе набирал нови сили по време на външното бездействие. С напредването на лятото той почти напълно изостави занаята си и разреши на стареца, на име Време — доколкото старият джентълмен изразяваше съществуването си чрез големите и малките часовници, контролирани от Оуен — да се скита безразборно в човешкия живот и да създава безкраен хаос сред поредицата от объркани часове. Хората говореха, че Оуен пропилява слънчевото време, за да броди из горите и полетата и покрай потоците. Там той като истинско дете се забавляваше да гони пеперуди или да наблюдава полета на водните насекоми. Имаше нещо наистина странно в съсредоточеността, с която съзерцаваше своите живи играчки, лудуващи с вятъра или пък разглеждаше строежа на някое уловено разкошно насекомо. Гоненето на пеперуди точно символизираше търсенето на идеалното, на което той бе посветил толкова много златно време. Но щеше ли някога прекрасната идея да се поддаде на ръката му, тъй както пеперудата, която я олицетворяваше? Несъмнено, блажени бяха тези дни и благотворни за душата на твореца. Те бяха изпълнени с блестящи идеи, които проблясваха в мисловния му свят като пеперудите из въздуха и за момент се превръщаха за него в реалност, пречистена от усилията, главоблъсканиците и многото разочарования в опитите му да ги направи зрими за окото. Жалко, че творецът — независимо дали в поезията или в някаква друга област — не може да се задоволи само с вътрешната си наслада от прекрасното, а гони отлитащата загадка извън пределите на ефирните й владения, за да смаже крехкото й същество с грубия си допир. Оуен Уорланд изпитваше необходимостта да даде външен израз на идеите си така неудържимо, както всеки един поет или художник, отразил света с по-приглушена и слаба красота — бледо копие на красотата във въображението му.
Сега за него нощта бе време за бавното напредване в пресъздаването на единствената идея, към която бе насочена цялата му интелектуална дейност. Привечер винаги се промъкваше в града, заключваше се в магазина си и работеше търпеливо и внимателно часове наред. Понякога се стряскаше от почукването на пазача, който бе забелязал посреднощ, когато всички трябва да спят, светлината на лампата му през пролуките на щорите. Поради болезнената изостреност на ума, Оуен Уорланд се страхуваше, че денят крие натрапчивост, която пречи на заниманията му. И затова през облачните и студени дни той седеше, подпрял глава с ръце и забулваше възбудения си мозък с неясни размишления — беше отмора да се откъсне от строгата яснота, с която бе принуден да мисли по време на нощния си труд.
От такова състояние на унес го извади появата на Ани Ховендън, която влезе в магазина със свободата на клиент, но и с малко от фамилиарността на приятел от детинство. Тя бе пробила сребърния си напръстник и искаше Оуен да й го поправи.
— Но откъде да знам дали ще благоволиш да направиш подобно нещо — каза тя през смях, — сега, когато толкова си изпълнен от идеята да вдъхнеш живот на механизма.
— Как ти хрумна такава мисъл, Ани? — попита Оуен, стреснат от изненада.
— О, аз си я измислих — отвърна тя. — Пък си и спомних какво ми казваше много отдавна, когато беше малко момче, а аз — дете. Както и да е, ще ми поправиш ли този нещастен напръстник?
— За тебе ще направя всичко — каза Оуен Уорланд, — всичко, дори ако трябва да работя на наковалнята на Робърт Данфърт.
— Би било прекрасна гледка — отвърна Ани, като погледна с недоловимо пренебрежение дребната и слаба фигура на твореца. — Е, ето напръстника.
— Странна е тази твоя идея обаче — рече Оуен, — за одушевяване на материята.
И след туй в съзнанието му се прокрадна мисълта, че младото момиче притежава дарбата да го усеща по-добре от останалите хора. Каква помощ и сила би означавало това за него в самотните му усилия, ако срещнеше разбиране у единствения човек, когото обичаше. Хора, чиито занимания са изолирани от обикновените житейски работи — хора, или надминали човечеството, или отклонили се от него — често са обхващани от усещане за нравствен студ, от който духът започва да зъзне, като че е достигнал ледената пустош около полюса. „Какво ли изпитва пророкът, поетът, новаторът, престъпникът или всеки друг с човешки копнежи, но откъснат от хората поради странната си съдба“, мислеше си Оуен.