Една вечер след обичайната си разходка творецът тъкмо бе осветил с лампата си миниатюрния механизъм, работата над който често бе прекъсвана, но отново възобновявана — като че механизмът бе олицетворение на съдбата му — когато неочаквано се появи старият Питър Ховендън. Винаги при среща с този човек сърцето на Оуен се свиваше. От всички хора по света той бе най-ужасен поради тънкото си разбиране на това, което виждаше, и безкомпромисното си недоверие в това, което не съумяваше да види. Този път старият часовникар искаше да му каже. само няколко добри думи.
— Оуен, момчето ми — рече той, — трябва да, дойдеш у дома утре вечер.
Творецът започна да мънка някакво извинение.
— О, но ти трябва да дойдеш — продължи Питър Ховендън — поради това, че някога се числеше към семейството ми. Какво, младежо, не знаеш ли, че дъщеря ми Ани се сгодява за Робърт Данфърт? Ще направим скромно тържество в наш стил да отпразнуваме случая.
— Ах! — възкликна Оуен.
Той издаде само този звук — студен и безучастен според човек като Питър Ховендън, но в него се криеше стаеният вопъл в сърцето на бедния творец, който той потисна у себе си като зъл дух. Позволи си обаче само един лек външен изблик, незабележим за стария часовникар. Като повдигна инструмента, с който се канеше да започне работа, той го пусна да падне върху миниатюрната система от механизми, отнела му отново цели месеци мислене и труд. Тя се разби от удара.
Историята на Оуен Уорланд не би била показателно описание на изпълнения с беди живот на хората, устремени към прекрасното, ако наред с всички други затормозяващи обстоятелства не бе се намесила и любовта, за да отнеме сръчността на ръката му. Външно Оуен не се проявяваше като пламенен и инициативен влюбен. Той изживяваше вълненията и обратите в чувствата, на които любовта го подлагаше, само в собственото си въображение до такава степен, че Ани смътно долавяше страстта му единствено с женската си интуиция. Но според Оуен любовта изпълваше целия му живот. Забравил времето, когато Ани бе проявила неспособност да отвърне искрено на чувствата му, той продължи да свързва мечтите си за творчески успехи с нейния образ. Тя бе физическото въплъщение на издигнатата в култ от него духовна сила, на чийто олтар той се надяваше да положи достоен дар. Разбира се, той се бе излъгал — Ани Ховендън не притежаваше качествата, с които я бе разкрасило неговото въображение. Тя — такава, каквато я виждаше в съзнанието си — бе изцяло плод на фантазията му, както би бил и странният механизъм при положение, че бъде осъществен. Ако бе осъзнал своята грешка в споделена любов — ако бе спечелил сърцето на Ани и в обятията си бе съзрял как от ангел тя се превръща в обикновена жена — навярно разочарованието му би го тласнало отново с още по-голяма сила към другата цел, останала единствена. От друга страна, ако Ани се бе оказала такава, каквато бе в мечтите му, животът му би бил до такава степен наситен с красота, че от самото й изобилие той би пресъздал прекрасното в множество по-висши форми от тази, за която се трудеше сега. Но характерът на нещастието му, чувството, че женатаангел в живота му бе отнета от него и дадена на един груб човек, първичен и як, който нито се нуждае от нея, нито би могъл да оцени предопределението й, бе пример за крайното своенравно на съдбата — поради това човешкото съществувание изглежда твърде нелепо и противоречиво, за да подхранва нови надежди и опасения. При това положение Оуен Уорланд можеше да реагира само с пълно вцепенение.
Той преболедува. След като оздравя, дребната му и слаба фигура се наля повече от всякога. Хлътналите му бузи се закръглиха, изящните му малки ръце, фино оформени, за да създават ефирни неща, станаха по-пухкави и от ръцете на пълно момченце. Във вида му имаше нещо детско, което би накарало непознат човек да го погали по главата, възпирайки обаче за миг ръка и питайки се що за дете е. Като че духът му го напусна и остави тялото му да избуи като растение. Не че Оуен Уорланд се видиоти. Той можеше да говори, и то смислено. Малко бърборко пада наистина, започнаха да казват хората, защото той бе склонен да обсъжда отегчително дълго чудесата на механизмите, за които бил чел в книги и разбирал, че са напълно неосъществими. Той споменаваше Месинговия човек, построен от Алберт Магнус, и Бронзовата глава на монаха Бейкън; и като се придвижваше напред във времето, говореше за малката автоматизирана карета с кончета, уж изработена за френския престолонаследник, както и за насекомото, което бръмчало около лицето като истинска муха, а всъщност било изобретение с миниатюрни стоманени пружинки. Разправяше също и за патицата, която се клатела, крякала и се хранела, но ако някой неподозиращ човек си я купел за вечеря, той щял да се почувствува измамен при вида на механизмите.