— Ваша светлост, ако ми позволите, бих ви посъветвал да не признавате пред мистър Найт, че не сте изпълнили нарежданията му с нужната бързина.
Елинор се откъсна от съзерцанието на хубавата стая и високомерно повдигна вежди в имитация на братовчедка си. Леденият й поглед се спря на иконома.
Очевидно постигна целения ефект, защото Бриджпорт се поклони.
— Простете, ваша светлост. Ще наредя да ви донесат чай.
— Благодаря — овладяно отвърна Елинор. — Подкрепления към него са добре дошли. — Подозираше, че мистър Найт ще я накара да чака, а от закуска вече бяха изминали пет часа.
Бриджпорт остави Елинор да разгледа величествения си затвор.
Високите прозорци пропускаха плахата слънчева светлина, а свещите пръскаха меки златисти отблясъци. Една стена беше заета с книги чак до четириметровия таван. Мебелите бяха стилно тапицирани с дамаски в аристократични карминени и кремави шарки. Ориенталският килим беше кристално-син с карминени цветя на кремав фон, а от високите синьо-бели ориенталски вази й кимаха карминени рози. Миризмите на кожени подвързии, свежи карамфили и полирано дърво се смесваха, за да създадат познато ухание, ухание, което според Елинор беше типично британско. В тази стая един англичанин щеше да се почувства като у дома си и точно такова бе предназначението й.
Но Елинор нямаше да се отпусне и за миг. Подобна липса на бдителност би била неразумна, а и в интерес на истината при мисълта за предстоящата среща с мистър Найт стомахът й се свиваше на топка. Но също така нямаше да играе по свирката на този арогантен американец. Без съмнение мистър Найт очакваше тя да се изнерви от чакането.
Е, вече бе изнервена, но той никога нямаше да го узнае.
Със съвършена имитация на небрежност Елинор отиде при лавиците с книги и разгледа заглавията. Откри „Илиада“ и „Одисея“ и изсумтя презрително. Мистър Найт беше варварин от колониите и следователно бе невежа. По всяка вероятност книгите бяха на предишния собственик. А може би мистър Найт си ги беше купил, за да се опива от разкошното ухание на подвързиите им?
Един опърпан екземпляр обаче привлече вниманието й. „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо беше стар приятел и Елинор се опита да я вземе от лавицата. Книгата беше точно над главата й и тя не успя да я хване здраво. Огледа се и видя библиотечната стълба. Елинор я домъкна, качи се на първото стъпало и триумфално измъкна книгата.
Четеният и препрочитан екземпляр лесно се отвори на страницата, където Робинзон намира Петкан. Това беше любимата част на Елинор. Тя не устоя и прочете първите няколко реда. И следващите няколко. И по-следващите, и още по-следващите.
Не разбра какво я откъсна от самотния остров, където Робинзон оцеляваше в отчаяние. Не чу нищо, но по гръбнака й пролазиха тръпки, сякаш някой я докосваше с топлата си ръка. Бавно, с предпазливостта на жертва, опитваща да се измъкне от кръвожадния хищник, Елинор обърна глава — и срещна погледа на елегантния джентълмен, който се облягаше на вратата.
По време на пътешествията си Елинор бе видяла много чаровни и красиви мъже, но никой не беше красив като него… и никой не бе по-малко чаровен. Този мъж беше статуя в черно и бяло, изсечена от суров гранит и нежни девически мечти. Лицето му не бе красиво в същинския смисъл на думата: той имаше орлов нос, хлътнали бузи, широки скули, очи с тежки клепачи. Но около него витаеше излъчване на власт и непреклонност, от което на Елинор й се дощя да скрие лице в полите си като последна страхливка.
Тогава той се усмихна и дъхът й секна от вълнение. Устата му… каква великолепна чувствена уста. Устните му бяха широки, твърде широки и твърде големи. Зъбите му — бели, чисти и остри като на вълк. Мистър Найт имаше вид на човек, който рядко открива някакви радости в живота, но беше очевидно, че сега се забавлява и Елинор се почувства унизена, когато си даде сметка, че стои на стълбата, чете книгата му и е загубила всякаква представа за сложността на ситуацията. Дефакто тя беше самозванка, изпратена да умилостиви този мъж до пристигането на истинската херцогиня.
Да го умилостиви ли? Него? Друг път. Този мъж не можеше да бъде умилостивен. Освен ако… освен ако не получи това, което иска. Каквото и да иска. А Елинор беше достатъчно умна, за да се досеща какво може да е то.
Трябваше някак си да слезе на пода и, ще не ще, да му разкрие глезените си. А той щеше да гледа. Вече я наблюдаваше и преценяваше тялото й — деликатно, наистина, но пък осезаемо. Погледът му я обходи от глава до пети с невероятна съсредоточеност. Елинор доби впечатлението, че той вече знае какъв е видът й по долна риза, което й подейства съкрушително.