Ридли Пиърсън
Твърдо падане
1
Кам Дагит разтресе часовника си, сякаш да провери точността му и погледна напред, където на четвърт миля разстояние се виждаше мръсната, разядена от изгорелите газове табела, която показваше отклонението на магистралата за Националното летище. Топлинните вълни се надигаха на талази от тротоара, изкривяваха гледката в далечина и издигаха сивия ауспухов дим към плащеницата на смога. При това задръстване никога нямаше да успеят.
Съобщенията по радиото обясняваха, че задръстването се дължи на катастрофа на три коли, имало и ранени. Дагит погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди дали не може да опита някой фокус с колата. Опасяваше се, че ако не го направи, можеше да има още сума ранени. И те нямаше да са в няколко коли на магистралата; щяха да са в горящия корпус на самолет, пръснат от взрива на площ от десетина декара.
— Какво ще кажеш за вертолет? Можем да извикаме вертолет.
Едрият мъж на седалката до него избърса челото си и не отговори нищо. Безпокойството на Дагит отново се усили. Чувстваше се като затворен в клетка. От движението по пътя. От този тлъст мъжага до себе си. Усещаше как косата му побелява.
Една хартиена опаковка на сандвич, цялата в златисти дъги, изпърха като птица със счупено крило и се гмурна към колите, сетне залепна върху един мерцедес и размаза по вратите му кетчуп — като кръв от открита рана.
Той се чувстваше сам ранен, ако гордостта може да бъде наранена. Преди шест дни Марсел Бернар се бе откачил от следенето на ЦРУ в Лос Анджелис.
А сега, по щастлива случайност, поради неочакван късмет, те отново бяха открили този мъж. Дагит нямаше никакво намерение да го изпуска пак. Бернар се прехранваше като правеше бомби. Беше един от най-добрите, или един от най-лошите, зависи от коя страна на масата при разпитите седите. Разпитите. Нетърпението гризеше Дагит както скитащото псе души петите на млекаря или раздавача на вестници. Едно дебело досие в канцеларията му в Бъзърд Пойнт съдържаше едрозърнеста черно-бяла снимка на отпечатъците на Бернар. Лабораторни улики. Достатъчни да те окачат на въжето. Съществуваше надеждата, че бесилката можеше да се изтъргува срещу информация, жизненоважна за продължаващото разследване на Дагит по катастрофата на полет 1023 на „Евротурс“. Човекът, който бе направил бомбата, бе едно нещо; човекът, който я бе поставил в самолета — съвсем друго, той бе истинският убиец.
Далеч напред един шофьор излезе от колата и удари с юмрук по тавана й. Августовската жега и влажност бяха взели поредната си жертва.
— Двайсет и две минути — обяви той през зъби на дебелия Боб Бакмън, наместил се като в трон до него. Зад гърба му го наричаха Фалстаф, поради огромния му търбух. Със свалено сако, хриптящ като астматик, Бакмън бе целият плувнал в пот.
— Този самолет ще излети след двайсет и две минути — повтори Дагит.
Бакмън се опита да се направи на спокоен. Беше лош актьор. Може би възнамеряваше да спре движението — един дебел Моисей на магистралата „Джордж Вашингтон мемориал“.
Дагит имаше жилавия вид на първи бейсман1 от университетски отбор. Беше с високо чело, заплашителен поглед и изпъкнал нос. Като говореше, едва мърдаше устни — навик, останал от детството му, когато носеше тиранти. Говореше благо — семейна черта — макар че, съдейки по вида му, човек би очаквал по-скоро да изръмжава думите си.
— Защо всъщност реши и ти да дойдеш? — Дагит попита Бакмън.
— Чудех се кога точно ще зададеш този въпрос — призна Бакмън, изтривайки капки пот от двойната си гуша.
Бакмън беше педант с оредяваща коса и напукани устни. Носеше ризи с един номер по-големи и костюми с един номер по-малки.
— Ще го разпитам аз, а не ти.
Бакмън да води разпит? Невъзможно. Все едно да накараш слон да свири на пиано. В отчаянието си Дагит стисна здраво кормилото. Часовникът му „Касио“ показваше „Пон, 8:13“.
Бакмън рече:
— Предполагам си мислиш, че искам да ти грабна славата. Ти свършваш черната работа, аз правя разпита и получавам наградата. Но не е така. — Опита се да заеме позата на много важен тип, но и това не му се удаде.
Дагит си мислеше: да стигна само на миля-две от възможността най-сетне да разпитам Бернар и този дебелак сега да ме потупа по рамото и да ми измъкне спектакъла изпод носа. Отново.
Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Доверието е основата на всички отношения, а това важеше с особена сила за агентите на ЦРУ, които работят по един и същ случай; Дагит никога повече нямаше да се довери на Бакмън. Преди година Бакмън отмъкна от бюрото на Дагит едно досие, занесе го лично на специалния агент — водещ разследването, и го представи като своя разработка: това досие свързваше Бернар с малко известната западногерманска терористична група „Der Grund“2. Така само с един замах той отне осемнадесет месеца от живота на Дагит. Страхувайки се, че това може да му навреди, Дагит не се и опита да поправи несправедливостта — авторството върху подобни досиета бе трудно доказуемо, ако въобще можеше да бъде доказано.