— Двама души изгубиха живота си. „Ам Еър Експрес“ и „Дънинг“ изгубиха самолет. На този запис не се чува задъхване. Няма задушаване. Липсва кашляне. Няма викове за помощ. А какво имаме? Мистър Томпкинс, какво точно чухме? — попита реторично той. — Чухме изпукване. Чухме съобщение за пожар. Чухме намерението на втория пилот да потуши този пожар. Аз не съм тук като някакъв експерт, господа, мис Грийн, освен да разпозная гласовете на колегите си. За мен това е мъчителна работа. Тези хора бяха мои приятели. Но доколкото можах да чуя, последното нещо, за което се споменава, е пожарогасителят. — Той погледна към Дагит, сетне към Лин и накрая — към Хамет. — Някой изследвал ли е пожарогасителя? Проверявали ли сте съдържанието му?
— Нека бъдем наясно — каза скочилият от мястото си Коул. — Да не би да смятате, че трето лице нарочно е предизвикало пожар в кабината, за да принуди екипажа да го изгаси с пожарогасителя, който е бил зареден с някакъв паралитичен или отровен газ? Това не ви ли звучи малко абсурдно, господа? Ако можете да прекарате незабелязано на борда взривно устройство, защо ще причинявате пожар? Защо няма да взривите бомба и да сте сигурен в крайния изход?
Отвърна Дагит:
— За да се предизвика тъкмо това объркване, в което се намираме в момента. „Абсурдно“ — точно така мистър Коул. Може би разчитат да си помислим тъкмо това. Смятам, че в думите на мистър Смит има нещо. Някой проверявал ли е пожарогасителя? Знаем ли дори къде се намира той?
Лин Грийн отвърна:
— Не мога да отговоря на този въпрос.
Тя погледна към Хамет, който се изправи, упорит и наежен, и напусна стаята. Минаха още няколко минути. Томпкинс нахлузи чифт слушалки и отново прослуша записа, оставяйки останалите в относителна тишина. Мисис Блейк комай бе задрямала. Коул се зачете в някакви документи, които бе извадил от куфарчето си.
Най-сетне вратата се отвори. Хамет носеше в ръка само един лист хартия.
— Пожарогасителят е бил открит — обяви той. Сетне сложи чифт очила и зачете: — Описан е в каталозите и в момента се намира в хангара за възстановяване на останките от самолета. Нашият екип за бързо реагиране още се намира на мястото. — Той погледна часовника си. — Въпреки часовата разлика, може би ще мога да се свържа с някого там. Ще помоля той веднага да бъде взет и изпратен по самолет за изследвания тук.
Коул каза:
— Имам тук един документ, в който се казва, че пожарогасител е бил проверен преди самолетът да е напуснал летището.
— Някой пожарогасител — поправи го Дагит, — може би не и тъкмо този пожарогасител.
— Все още не сте отговорил на въпроса ми — възпротиви се Коул. — Защо да се главоболи с толкова сложен план? Защо просто да не взриви самолета, щом това е всъщност крайната цел?
Дагит се поколеба. Всички гледаха към него. Всички, освен Лин. Тя изучаваше носовете на обувките си. Опита се казаното от него да прозвучи силно, но то излезе пресилено и сухо:
— Защото не иска ние да разберем — и добави: — След по-малко от седмица той ще опита отново същото.
16
В сряда сутринта Дагит се събуди сам.
Докато оправяше леглото след кроса си, се замисли за Кари. Тя трябваше да осъществи кариера в средната класа с произход от по-нисшите слоеве — и искаше да си докаже нещо. Искаше да живее в предградията, искаше пикниците, нова кола на всеки две години. Йейл или Принстън20 за децата й, които още не бяха заченати. А Дагит не бе сигурен какво иска самият той. Искаше му се всичко да бъде различно, каквото и да означава думата. Бъдещето го плашеше.
Докато правеше кафето си, обеща да не мисли по въпроса. Но обещанията са за това, да се нарушават. Винаги същото за него — и винаги предвидимо.
Той извика на Дънкан.
— Тук съм, тате — обади се детският глас. — Няма да ходя никъде.
— Просто проверявах дали си буден.
— Шегувам се, тате. Дето няма да ходя никъде. Схвана ли?
Беше схванал най-добре.
Взе душ и сетне приготви ваната — всекидневното му разписание. Влезе в стаята на Дънкан. Стените на стаята му не бяха покрити с плакати на Майкъл Джордън или Джо Монтана, като стаите на приятелите му. Вместо това по стените висяха черно-бели снимки с автографи на телевизионни и радио спортни коментатори: Дик Енгбърг, Ал Майкълс, Джон Мадън, Пат Съмърол. До леглото му бе последният брой на „Спортс илюстрейтид“ и издание с твърди корици на книгата „Рев от долината“ — бестселър за историята на американския футбол в колежите. По отрупаните лавици се бе разположила цяла библиотека от биографични книги за спортни звезди. Хлапето бе истинска машина за четене. Пък и какво друго му оставаше?