— Имаме зелена светлина — каза Пулман.
— Ще чакаме да видим дали ще доведе момчето. Разбрахме се за това — напомни Дагит.
ФБР бе признато в цял свят за умението си да се справя с отвличания. При това зад всеки случай, за който научаваше обществото, се криеха по още двайсетина отвличания с успешен край, за които не се шумеше. Но дори да бе така, Дагит кой знае защо се питаше дали не сгреши, загдето се довери на Бюрото. Молеше се Богу това да не е причината да съжалява сетне цял живот.
— Всички ние сме подир един човек — а ти си на топа на устата, Мичиган. Необходима е голяма смелост човек да направи това, което ти направи.
— Или голяма глупост — каза Дагит, преди да затвори телефона и да подкара колата. Пулман все ще каже нещо идиотско. Погледна за последен път надясно и този път можа да види Пулман, притиснал лице върху стъклото, с дясната си ръка правеше знака на вдигнатия нагоре палец. Господи, тоя бе същински Джон Уейн22. Ръката на страха се вмъкна в Дагит, сграбчи стомаха му и стисна. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.
Той пътува по сивото черво, което е елеваторът, списъците са сгънати във вътрешния джоб на сакото му. Миризмите му подсказват, че слиза все по-надолу, чистият въздух се подменя от вонята на машинарии и хора. Отблъсква го. Обръща глава назад и вижда малката и все по-смаляваща се черна дупка на върха на тунела. Увеличаващата се топлина го кара да помисли за ада. Това е наказанието за всичките му провали. Провалът: носи го върху себе си като три номера по-голямо, напоено с вода палто.
Точно девет. Опитва се да се съсредоточи върху лицата в тълпата. Каква тълпа? Няма много хора, след като часът пик е минал. Хората са навън да вечерят, или у дома — гледат телевизия, отишли са да поплуват в клуба. Семейства — в безопасността и сигурността на домовете си. Същите хора, които той и останалите са се заклели да защищават. Ала не се справят много успешно. Защото въпреки всичката си тайнственост, всичките съвещания, всичките компютри и програмни продукти, всичките разходи, шифри, отпечатъци, видеоапаратури и прочее, те се бяха провалили. Шейсон е на свобода. Корт е на свобода.
Корт стои на далечния край на платформата на не повече от тринайсет метра и го гледа втренчено. Усмихва се.
Отначало Дагит не може да повярва на очите си. Мисли като ченге. Не може иначе. Съставната скица не е съвсем точна: брадичката не е толкова остра, ушите стърчат малко повече. Той се изкашля да прочисти гърлото си — за микрофона, който носи. Това е сигналът, че е установил контакт. Може да си представи суматохата на последвалите действия горе, на улицата. Много сръчни копелета са тези от Техническия. Доволен е, че е така.
Прави няколко стъпки към Корт, който вдига ръка, за да го спре. Това е хитър ход. От такова разстояние точният изстрел е малко вероятен. А при движещата се мишена — почти невъзможен.
Нанизът от кръгли лампи, вградени в бетона на платформата, започва да мига в синхрон — това означава, че пристига мотриса.
Мотриса!
Лицето на Корт потръпва като разбира това. Той прави нещо неочаквано. С обикновено движение на показалеца си той прави знак на Дагит да се приближи.
Погледът му пробягва по празната платформа и Дагит усеща как той изчислява действията си по време.
На нито един от влаковете нямат агенти; с това се бяха съгласили всички. Прекалено много невинни хора щяха да бъдат заплашени, прекалено много щяха да зависят от случайността. Точно поради това така внимателно пазеха самите станции на метрото.
Дагит се моли Дънкан да е във влака, а лицето му да бъде нарочно показано през прозореца.
Вече са на три метра един от друг. Никой не би оцелял при стрелба от такова разстояние.
— Списъците — казва Корт.
Дагит ги изважда, но не ги предава.
— Дънкан — отвръща той на мъжа и държи примамката си.
Влакът спира. Погледът на Корт щъка нервно между списъците и вагоните.