— Ние смятаме, че е работа на Корт. — Всъщност според както се навързваха нещата, той бе сигурен, че това бе работа на Антъни Корт. На кого другиго? Но като офицер, отговорен за разследването, той не можеше да даде гласност на подобно убеждение, докато нямаше достатъчно доказателства в своя подкрепа.
— Това е всичко, което исках да кажа.
— Част от мен се надява да е така; другата част — да не е.
— Мога да те разбера.
Никой не може изцяло да разбере това, помисли си Дагит. Но защо да спори с приятел? Имаше ли смисъл да спори изобщо, освен поради бирата и умората? Искаше да спори. Искаше да изпусне малко пара от клапана.
— Искаш ли да метнеш някоя и друга топка5 — попита приятелят му.
— По-скоро бих потърсил някъде машина питчър и бих изиграл едно-две хвърляния.
— Не знам къде има такива машини. Но знам за едно игрище, отворено до полунощ.
— Звучи ми добре.
— Продават и бира.
— Звучи още по-добре.
— Играеш ли често?
— Не. Отдавна не съм играл. Стана прекалено скъпо. Играх за малко на първа база за вашингтонското управление. По същото време тренирах отбора на сина си в детския шампионат. Дяволски хубави времена.
Нещо се спусна между двамата като стоманена преграда. Дагит се почувства съвсем самотен. В кехлибара и мехурчетата на бирата трепкаха спомените.
— Добре — рече най-сетне приятелят му. — Да вървим, какво ще кажеш?
Малко след обяд на следващия ден Шосвиц прекъсна Дагит, който бе стигнал до средата на доклада, който пишеше. През последните три часа Ла Моя и други петима сержанти въртяха телефоните на зъболекарите в града. Дагит вече бе склонен да се откаже от надеждата си да свърже анбезола с човек, който имаше болен зъб. Често се случваше така: трябваше да се откажеш напълно, преди късметът ти да заработи. Най-лошият ти враг са надеждите. Шосвиц бе човек с неизчерпаема енергия. Имаше нервния навик да разтърква лакътя си, а погледът му почти не спираше в една точка.
— Може и да излезеш прав за анбезола — каза той на Дагит. — На четири зъболекарски кабинета във вторник им се е обадил гост на града, който искал спешна лекарска помощ.
Дагит рече:
— Ако патологът е прав за удушваческата хватка, значи е възможно той да не е имал намерението да убива Уорд. Ако приемем този факт за възможен, това ще означава, че той е планирал да остане в града до сряда или четвъртък.
Шосвиц кимна:
— Или до петък. Който и да е бил, той е поръчал на четирите сестри в зъболекарските кабинети да го запишат от сряда до петък. И на всичките е съобщил телефонен номер и номера на хотелската си стая, в случай че се открие възможност да бъде приет извънредно. Две от тях са му предали съобщения, но този тип изобщо не се е обадил.
— Телефонен номер ли? — попита Дагит. — Искаш да ми кажеш, че имаме телефонен номер?
— Хотел „Мейфлауър парк“. Стар и добър хотел на „Олив уей“.
— Можем ли да идем там? — попита Дагит. — Доколкото това е позволено от закона?
Шосвиц рече:
— Трябва да питаме вашите момчета във Федералното бюро. Изобщо не ми е ясно нищо за претърсване и изземане в подобни случаи. Но си мисля, че изводът е следният: щом решат, че нещо ще излезе, ще измислят начин.
Шосвиц подаде на Дагит листа с имената на зъболекарите. С дебело очертано кръгче бе очертано „Хотел «Мейфлауър парк», стая номер 311“.
— На два-три пъти ни провървя — каза специалният агент Франк Макалистър на Дагит, докато се ръкуваха във фоайето на хотел „Мейфлауър парк“.
Доколкото Дагит можеше да прецени, добрият шанс идваше на малки ята. Докато лошият късмет направо бе извън всякаква мяра.
Гласът на агента звучеше напрегнато, сякаш без това усилие тембърът му щеше да е висок и женствен. Макалистър бе черен, висок и добре избръснат сериозен мъж със загрижени очи. Вървеше бързо, без да го е еня дали Дагит успяваше да го следва. Вървящият зад него Дагит забеляза, че косата му бе започнала да посивява.
— Този тип от триста и единайсет изрично предупредил, че не иска обслужване от камериерка, докато е в хотела. Казал, че режимът му е необичаен и изобщо не го интересували чистите пешкири. Това изискване било спазено до ранната утрин в сряда — всъщност вторник вечерта.
— Времето съвпада — каза Дагит. — Да смятаме ли, че не е искал някой да разбере, че е напуснал хотела? Нещо от този сорт?