Той все още съхне — дъждът го измокри, докато обикаляше из тълпата. Търси някого, за когото да се закачи. Иска да се напие. Тази вечер човек не бива да остава сам. Спомня си първата Коледа без Пеги — празното, кухо усещане и истинската болка, безмерна като любовта му. Той разбира, че бедата с празненствата, организирани от Бюрото, е в това, че агентите са по природа саркастични типове; те крият чувствата си зад непроницаемото лустро на бабаитлъка. Няма сантименталности. Никой не пее. Накъдето и да се обърне — разговори за работа и мръсни вицове.
Винаги тези вицове. Твърде често — расистки. И пак винаги — пресилените усмивки и потупванията по гърба. Намиганията. Само след няколко минути страшно му се иска да е някъде другаде, където и да е, но жребият е хвърлен и няма къде да мърда. Забелязва го Клей Примроуз и му махва да отиде при него и да подхване разговор с някаква червенокоса със зелен пуловер и къса пола. Не я познава добре. Нервничи. Знае, че не е онова, което иска, но още по-малко пък иска да направи сцена.
В съседната стая го дразни телевизорът — дечурлигата са се съсредоточили върху някакъв анимационен филм. Това пък е абсолютно неподходящо за едно коледно тържество, мисли си той. Докато го запознават с червенокосата и докато той гледа устните й и неочаквано за себе си си я представя в леглото, новината прекъсва анимационната серия.
Стиска здраво чашата с яйчения коктейл, защото тази групичка има склонността да жестикулира силно, докато разказва и преиграва някаква история; той не иска чашата му да излети. Дагит не успява да чуе името й. В ума му всичко е на възел — тези влажни устни и тази жена — това тяло с буйната червена коса, пръсната пред него; сетне я изгубва. Изгубва и Примроуз. Вратът му се извръща рязко към вратата, към ревящите хлапета, чийто филм е прекъснат, към телевизора с някакво говорещо лице и присветващият надпис, който обявява извънредно включване на живо.
Номерът е онзи, който го сграбчва, който го трясва с такава сила, че му изкарва въздуха. Той се олюлява. Ще се строполи всеки миг.
Номерът.
Иска му се коленете му да издържат. Стяга се.
— Десет-двайсет и три — казва говорещото лице с ужасяващ, лишен от чувства монотонен глас. — Полет десет-двайсет и три на „Евротурс“.
Яйченият коктейл се разплисква по пръстите му. Разлива питието си. Видеоматериалът, който изпълва екрана, е заснет през нощта. Грозни, оранжеви пламъци се носят над града.
— От Франкфурт за Хийтроу6 — казва мъжът и повтаря номера на полета.
Дагит знае маршрута; в джобчето на сакото му е сгънат лист с негово фотокопие. Пламъци. Ярки, оранжеви пламъци. Останките от самолета, пръснати като малки огънчета на открито в продължение на цели мили.
Мили.
Дънкан… Родителите му.
Няма повече звук, сякаш някой е изключил всичко и всички са си заминали. Нищо. Черна дупка, в която се намира той.
Пластмасовата чаша с коктейла пада на пода и съдържанието й се разлива.
— Предполага се, че всички, които са се намирали на борда на пътническия самолет, са загинали — казва говорителят и сякаш се пресилва да направи сравнение с Локърби7. Сравнява числото на убитите, сякаш става дума за състезание. Дагит го чува да казва:
— Не е чак толкова лошо както в Локърби.
Край пианото се е сбрала група пиячи на водка — тя не обръща внимание на телевизора, на децата, на разлятото питие на Дагит, на червенокосата. Счетоводителката на един отдел, хубавица на име Сузи, започва да пее заедно с радиото с учудващо красив глас. Песента кара Дагит да извърне глава, струва му се толкова нелепа на фона на картината по телевизията. Сузи гледа право към него.
Сцената по телевизията е всичко друго, само не и тиха, само не и свята. Ужасеното лице на говорителя, капките пот по челото му, докато той импровизира с репортажа на живо: всичко друго, само не и спокойно и тихо. И единствената светлина идва от виещите се оранжеви пламъци и пулсиращите, тревожни светкавици от сините лампи по покривите на спасителните автомобили.