— Наричат ме Фраджайл9 — рече тя все още усмихната.
— Мичиган — рече той като внимаваше да не строши ръката й.
— Отива ти. Не ме питай защо.
Той се въздържа от подобен коментар.
— Какво е това? — попита тя, вгледана в кутията с видеоленти, които той бе донесъл.
— Казаха ми, че си най-добрата по увеличенията на видеокартината.
— С комплиментите ще стигнеш надалеч.
— Черно-бяла, безкрайна лента. Едната е заснета в летищен гараж. Другите петнайсет са заети от частна фирма, която върти работата по видеото в LAX.
Тя се ухили.
— Компанията на Бърни Шанкс. Той отиде там от този офис, знаеш ли това?
Той кимна:
— Да. Всъщност, разбрах го. Това е причината да си изляза оттам с всичките тези ленти. Без мистър Шанкс сигурно трябваше да вися за разрешение в съда някоя и друга седмица.
Тя взе кутията и я смъкна в скута си. Кутията се удари силно — достатъчно силно, за да строши кокалите й, ако под одеялото имаше кости. Трудно бе да се прецени дали е така.
— Безкрайните ленти не предлагат добро качество. Окисът им се изтрива.
— Тъкмо затова идвам при теб. За увеличението.
Изтласквайки се до една от машините, тя се извърна и го погледна.
— Не съм магьосница — рече тя.
— Аз пък съм чувал точно обратното.
Тя улови погледа му и се вгледа в него.
— Никак нямаше да е лошо тук да се навъртат повече като теб — и се усмихна.
Той отговори на усмивката й.
— Най-горната лента — от нея започва нишката. Има една жена, застанала пред тезгяха на компанията за наемане на коли. С шалче. Слънчеви очила. Едвам се вижда. Ако можем да увеличим лицето й, така че да стане използваемо… Надявам се, че е влязла в терминала веднага след като е върнала колата. Надявам се, че ще можем да проследим движенията й от едната лента към следващата. Всяка от другите петнайсет ленти е от различните камери вътре в терминала. Всяка от тях препокрива част от територията на съседните — за да се получи пълна картина. Но да бъде разпозната в тълпата… не знам. Видя ми се почти безнадеждно. Лицата на хората върху тези ленти не са твърде големи. Но ако беше видяла мястото на катастрофата… Тази жена би могла да е отговорна за нея. Затова сметнах, че си струва да опитаме.
Лицето й се стегна и за миг тя сякаш бе съвсем друга жена. Но сетне чертите й се отпуснаха.
— Мястото на моята катастрофа бе в Ла Сиенега. Фолксваген бръмбар и линейка, Мичиган. За нещастие, аз карах бръмбара. Не чух сирената на линейката. Още се съдим за тая работа, вече шеста година. Тя мина на червено и ме цапардоса ей тук — рече тя и потърка десния си хълбок, сякаш още чувстваше болката от удара. — Сега, я иди донеси по едно кафе — за мен без мляко. Ще ни е необходимо.
В следващите два часа Дагит донесе по още едно кафе, сетне от стола — две чинии с пържено пиле и картофено пюре. Фраджайл, както настояваше да я нарича, бе превърнала неясния овал над тялото на жената в зърнест, но различим дигитален портрет върху компютърния екран с висока разрешаваща способност. С всяко увеличение компютърът изрисуваше отново чертите на лицето, компенсирайки липсата на ясни очертания. Сетне тя защриховаше и попълваше празнотите с помощта на електронния „спрей“. След сума ти увеличения, лицето на Мариан Литъл вече ги гледаше от екрана. За Дагит това бе нищо друго, освен истинско чудо.
Фраджайл записа получения след толкова усилия образ върху диска и отпечата едно копие от него на хартия. Докато тя бе заета с преглеждането на лентите от камерите на терминалите, един художник график на име Уилърд, в продължение на час изтрива внимателно очилата на жената и, използвайки ширината на носа й, нарисува чифт очи, в комплект с вежди и бретон.
— Това е най-близкото, до което можем да стигнем — рече гордо той и се надигна сковано от стола си.
— Не, не е — възрази му Фраджайл Рамирес. — Тя си сваля очилата вътре в терминала.
Дагит погледна екрана; сърцето му биеше лудо — комбиниран ефект от възбудата и силното кафе. Фраджайл бе очертала с бяло квадратче една малка глава в морето от пътници. Беше доста по-ясно от предишния образ. Дагит гледаше как рамката се увеличаваше неимоверно и изтласкваше другите образи извън екрана. С всяко увеличение компютърът прерисуваше лицето. И то отново ставаше по-ясно очертано. Сърцето на Дагит отново изтуптя силно. Беше толкова близо сега!