Дагит се удари силно о пода, плъзна се и се претърколи към вратата.
Бакмън се затътри тежко към куфарчето и се зае с другата му ключалка.
Бернар го стрелна бързо с поглед и погледна към Дагит с тъмни и влажни очи.
Дагит се досети.
— Не! — изкрещя той в момента, в който врътна дръжката на вратата и плонжира в преддверието.
Вратата излетя с касата си, прелетя през преддверието, през срещуположната врата и се озова на пистата. Оранжево кълбо от горящ бензин се изтърколи, разгръщайки се през преддверието. Взривната вълна повали Пушача, Плешивия и униформения служител по сигурността, който вървеше помежду им. Огънят подпали и тавана.
В последвалата тишина Дагит пропълзя по корем до една врата, зейнала отворена от взрива. През дима видя Плешивия да пълзи на четири крака. Отчасти ослепен, той премина през Дагит. Двамата се скриха зад стена от сгуробетон. Униформеното ченге бе на крака, панталоните му горяха и той бягаше с все сила през асфалтираната писта; Пушача се мъчеше да го догони. Сюрреалистичната гледка се допълваше от бавнодвижещата се маса на рулиращ самолет.
Дагит не чуваше нищо; беше оглушал. Не искаше и да чува; не искаше и да вижда. Бернар бе спечелил, дори и в смъртта си. Беше луднал от разочарование, от смъртта, от цялата бъркотия. Опита се да изкрещи. Пак не чу нищо. Но от изплашеното изражение по лицето на Плешивия разбра, че гласът му бе все още в ред. Чудеше се дали е така и с ума му: може би не само наполовина, а изцяло бе полудял. Със сигурност знаеше, че през август не може да вали сняг, но тъкмо това виждаше.
Протегна напред ръката си — забеляза, че по опакото на дланта нямаше косъмчета — и непохватно улови падащи снежинки, като дете в първата за сезона снежна буря.
Пръстите му полека се разтвориха. Все още не чуваше, но очите му виждаха нормално. Ръката му бе пълна с конфети. В крайна сметка не бе напълно луд.
Дойче марки.
2
Антъни Корт седеше зад волана на наетата кола и белеше един картоф. Спомни си, че баба му — баварка, правеше същото. Тя носеше дебели памучни рокли, които покриваха прасците й, и остаряла, бяла касапска престилка — седеше в черен люлеещ се стол до задната портичка и обелваше цяла кофа картофи, които сетне щеше да смачка, да ги омеси с масло и с черен пипер и да прибави към тях щедри късове бекон. Но Корт нямаше намерение да изяде този картоф.
Беше вторник, 21-ви август. Очакваше този ден от месеци. Нуждаеше се от подробна информация за поведението и качествата на самолета „Дънинг-959 Скайбъс“. На стотина метра от него, от другата страна на стената от бетон и стъкло, неговият шанс да получи тази информация — някой си д-р Роджър Уорд се мяташе в екстаза на страстта.
Чифт свещи хвърляха жълтеникава светлина върху прозорците зад малкия балкон на апартамента на третия етаж, разположен на ъгъла на улица „Ийст Олив“ и авеню „Белвю“. Беше от онзи сорт осветление, което ласкаеше жените, което бе свидетел на пламенен шепот с подсладен от виното дъх, което не съумяваше да прикрие характерната, подлудяваща миризма на възбудата. Сградата — с чисти линии и малко отдръпната навътре от пътя — бе с гипсова мазилка в слонова кост и имаше балкони с ниски стени, обрамчени с перила от стоманени тръби, боядисани в индиговосиньо. В избата му имаше два големи гаража паркинги, и двата затворени с масивни метални порти. Табела афиш на тротоара обявяваше, че има свободни места. Агенцията за недвижима собственост използваше сиатълската космическа игла в емблемата си.
Корт продължи работата си по картофа, като едновременно с това поделяше вниманието си между тауруса на Уорд, паркиран на платения паркинг, и прозореца на апартамента. По радиото на колата тихо вървеше репортаж от втората част на мача на „Маринърс“, въпреки че Корт изобщо не разбираше тази американска игра.
Корт бе облечен с избелени дънки, кафяви италиански мокасини с гумени ходила, немачкаема риза в маслиненозелен цвят и морскосиньо, тънко найлоново яке. За да стане неузнаваем, лицето му не бе изцяло неговото, по-скоро бе цял склад за театрален грим, оцветени контактни лещи, перука и фалшиви вежди. Не беше специалист по тази част, но се справи.
Сейра Притчет очевидно бе добра любовница: Уорд бе при нея от часове. Корт не можеше да се въздържи и да не си представи усещанията, които онзи мъж преживяваше. Какво ли не би дал да е в прегръдките на желаеща го жена, вместо да седи в наета кола и да бели картоф. Но въпреки това вниманието му си оставаше неотклонно насочено. С немска педантичност той си подреждаше задачите, които му предстояха: да отвлече Уорд; да получи достъп до симулатора на компанията „Дънинг“. Едно съзнание, засипано с прекалено много информация, с твърде много преценки не бе в състояние да реагира бързо. Антъни Корт имаше котешки реакции.