Лисбет изглеждаше спокойна, когато влезе в хотелската си стая. Не си личеше да бърза, дори си сипа чаша уиски, изпи я и си взе ядки от купата на масата. После си събра багажа, като в движенията ѝ нямаше нищо трескаво или изнервено.
Чак когато затвори куфара и се изправи, си пролича, че тялото ѝ е неестествено напрегнато, а очите ѝ се оглеждат за нещо, което да счупи – ваза, картинка, полилей. Задоволи се с това да отиде в банята и да се вторачи в огледалото, сякаш изучаваше всяка черта на лицето си, но в действителност не виждаше нищо.
В мислите си все още се намираше на Тверской булевард. Мислеше за ръката си, която посегна към оръжието. Същата ръка, която се спря. П рипомни си защо ѝ се струваше лесно и защо всъщност се оказа трудно. Осъзна, че за пръв път от началото на лятото не знаеше какво да прави. Беше... да, какво?... Напълно изгубена, най-вероятно. Не се почувства по-силна дори когато извади телефона си и видя къде живее Камила.
Сателитът на Гугъл Земя показваше голяма каменна къща с тераси, градини, басейни и статуи. Лисбет опита да си представи как всичко това гори, също като баща ѝ и мерцедеса му на Лундагатан, но това не помогна. Доскоро перфектният ѝ план сега се беше превърнал в голяма каша. Замисли се за колебанието си сега и тогава и разбра, че то я поставя в неизгодно положение и може да ѝ струва живота. Изръмжа нещо неразбираемо и си сипа още уиски.
Плати хотелската сметка онлайн и излезе. Едва когато се отдалечи на няколко пресечки, изхвърли пистолета в една кофа за боклук. След това хвана такси, използва фалшивия си паспорт, за да резервира билет до Копенхаген рано на следващата сутрин, и накрая се настани в „Шератон“, точно до летище „Шереметиево“.
По някое време след полунощ видя, че Микаел ѝ е пратил съобщение. Пишеше, че се притеснява. Тя отново се замисли за видеозаписа от Фискаргатан и реши да влезе в компютъра му. Трудно ѝ беше да каже защо. Може би имаше нужда мислите ѝ да се насочат към нещо по-различно от това, което отново и отново се въртеше в главата ѝ, затова седна зад клавиатурата.
След известно време намери няколко криптирани документа, които Микаел, изглежда, смяташе за важни, но явно искаше и тя да може да ги прочете. Във файловете, които беше създал за нея, имаше насоки и подсказки, които само тя би могла да разбере, и след като се порови малко в сървъра му, Лисбет се зачете в дълга статия за краха на борсата и фабриките за тролове. Микаел беше открил доста неща, но не толкова, колкото тя. След като разучи щателно репортажа, тя добави няколко изречения и прикачи линк с документи и имейл кореспонденция, само че вече беше твърде уморена и не забеляза, че е написала името на Кузнецов грешно, нито че текстът ѝ не се придържа към стила на Микаел. Просто затвори лаптопа и легна по гръб, без да си свали костюма или обувките.
Когато заспа, ѝ се присъни баща ѝ, застанал насред море от огън. Каза ѝ, че е станала слаба и няма шанс срещу Камила.
Глава 5
16 АВГУСТ
В неделя Микаел се събуди в шест сутринта. Реши, че е заради жегата. Беше топло и задушно като пред буря. Чаршафът и калъфката му бяха подгизнали от пот. Болеше го главата и миг преди да си е спомнил вчерашната вечер, се зачуди дали не е болен. После обаче се сети как се беше напил, наруга се, наруга и сутрешната светлина, която проникваше изпод пердетата, след което се зави през глава и опита пак да заспи.
Само че прояви глупостта да погледне телефона си, за да види дали Лисбет е отговорила на съобщението му. Не беше, естествено, но той отново се замисли за нея, а така нямаше как да се отпусне, затова накрая стана от леглото.
На нощното шкафче имаше купчина книги, които беше започнал и зарязал. Замисли се дали да не почете в леглото, или може би да поработи над статията си. В место това отиде в кухнята и си направи капучино. След това взе сутрешните вестници и потъна в новините, отговори на няколко писма, зашета се из апартамента и разчисти още малко в банята.
В девет и половина получи есемес от Софи Мелкер, младата им сътрудничка, която наскоро се беше преместила в квартала с мъжа си и двамата им синове. Софи искаше да обсъдят един репортаж, докато Микаел нямаше особено голямо желание, но пък харесваше С офи, така че ѝ предложи да се видят в „Кафебар“ на улица „Санкт Паулсгатан“ след половин час. Получи вдигнат палец в отговор. Не обичаше емоджита. С мяташе, че писменият език е достатъчен. Не искаше обаче да изглежда старомоден, затова реши да изпрати някакво весело личице.
За жалост, вместо смайли, непохватните му пръсти изпратиха червено сърце. Това сигурно можеше да се разбере погрешно. Но какво толкова... в общуването имаше инфлация. Едно сърце вече не означаваше нищо, нали? Прегръдката означаваше здравей, значи сърцето беше горе-долу като... мила. Остави го така, пусна си душ, избръсна се и си сложи дънки и синя риза.