Тя се усмихна тъжно.
– Да, много добре.
– Много добре?
– Да, трудно да го забрави човек.
– Аз го забравих.
Софи го погледна учудено.
– Какво имаш предвид?
– Виждал съм го дузина пъти, без да го забележа наистина. Чак сега, когато умря, го възприех като жив човек.
– Умрял ли е?
– Съдебният лекар ми се обади вчера да ми каже.
– Че защо, за бога?
– Мъжът е имал записан номера ми и лекарката се надяваше, че ще мога да помогна да го идентифицират.
– Но не си могъл?
– Не, изобщо.
– Сигурно е мислил, че има някаква новина за теб.
– Вероятно.
Софи отпи от чая си и двамата се умълчаха.
– Преди седмица се нахвърли на Катрин Линдос – каза тя накрая.
– Така ли?
– Направо беше пощурял. Видях ги от Сведенборгсгатан.
– Какво е искал от нея?
– Сигурно я е виждал по телевизията.
Катрин Линдос понякога се появяваше по телевизията. Тя беше един от водещите консервативни журналисти, имаше рубрика и често участваше в дебати за закон и ред, образование и дисциплина в училищата. Притежаваше аристократична красота, дрехите ѝ бяха перфектно изгладени, често носеше блузи с възел на яката и никога нямаше дори един кичур, застанал накриво. Микаел я възприемаше като строга и лишена от въображение. Беше го критикувала от страниците на „Свенска Дагбладет“.
– Какво точно стана? – попита той.
– Той я дърпаше за ръката и крещеше.
– Какво е викал?
– Нямам представа. Но държеше някакъв клон или бастун, който размахваше. Катрин беше доста разтърсена след станалото. Опитах да я успокоя и ѝ помогнах да изчисти едно петно от сакото си.
– Олеле, сигурно не ѝ е било леко.
Не искаше да звучи саркастично, или поне така си мислеше, но Софи неочаквано захапа.
– Никога не си я харесвал, нали?
– Ами – каза той отбранително. – Нищо ѝ няма, предполагам, просто е твърде дясна и прилежна за моя вкус.
– Госпожица Перфектна, а?
– Не съм го казал.
– Но това имаше предвид. Имаш ли изобщо представа колко гнусни приказки отнася по интернет? Хората я смятат за кучка от висшата класа, която е учила в „Лундсбери“ и гледа останалите отвисоко. Но знаеш ли през какво е преминала в действителност?
– Не, Софи, не знам.
Не разбираше защо тя така се ядоса изведнъж.
– Тогава ще ти кажа.
– Моля.
– Израснала е в пълна мизерия, сред групичка продрусани хипита в Гьотеборг. Родителите ѝ били на ЛСД и хероин, а в дома им винаги било бъркотия, пълно с боклуци и дрогирани безделници. Костюмите и прилежността ѝ са били нейният начин да оцелее. Тя е боец, дори бунтар, по своему.
– Интересно – каза той.
– Да, и знам, че според теб тя е реакционер, но полага невероятни усилия в борбата си с новата духовна епоха и всички подобни простотии, с които е израснала. Много по-интересна личност е, отколкото си мислят хората.
– Приятелки ли сте?
– Приятелки сме.
– Благодаря, Софи. С ледващия път ще опитам да я погледна в друга светлина.
– Не ми се вярва – каза тя, засмя се извинително и смотолеви, че темата била чувствителна за нея.
След това попита как върви с репортажа на Микаел. Той отвърна, че не е постигнал кой знае какъв напредък. Беше ударил на камък с руската следа.
– Но имаш добри източници, нали?
– Няма как да знам това, което и източниците ми не знаят.
– Може би трябва да отидеш до Санкт П етербург и да поразпиташ за онази фабрика за тролове, как ѝ беше името?
– „Ню Ейджънси Хаус“?
– Да, тя не е ли нещо като средище?
– Това също ми се струва като задънена улица.
– Да не би да чувам необичаен за Блумквист песимизъм?
Той също го чуваше, но нямаше желание да ходи в Санкт Петербург. Там вече беше пълно с журналисти, но никой от тях не бе успял да разбере дори кой отговаря за фабриката или колко дълбоко са замесени разузнавателните служби или политическият режим. Цялата история му беше омръзнала. В същност омръзнали му бяха новините изобщо, както и жалното политическо развитие по света. Отпи от еспресото си и попита Софи за нейния материал.
Тя искаше да пише за антисемитските оттенъци в кампанията за дезинформация, което също не беше нищо ново. Естествено, троловете не бяха могли да не намекнат, че борсовият срив е еврейски заговор. Все същата гнусна пропаганда, която звучеше от векове и за която бяха писани безброй анализи. Софи обаче имаше по-конкретна цел.
Искаше да опише как това се отразява на учениците, на учителите, интелектуалците, обикновените хора, които доскоро почти не се бяха замисляли за това, че са евреи. Микаел ѝ каза „добре, давай“, зададе ѝ редица въпроси, поощри я и заговори по-общо за омразата в обществото, за популистите и екстремистите, за идиотите от гласовата му поща. После сам се отегчи от себе си, прегърна С офи, каза ѝ „чао“ и „извинявай“, без да знае защо, прибра се, преоблече се и излезе да тича.