Лисбет бе чувала това многократно. Хора идваха при нея и ѝ казваха, че изглежда кисела или ядосана или just fucked up. Мразеше, когато го правят, но по някаква причина сега клъвна и отговори:
– Предполагам, че бях.
– Но сега си по-добре?
– Не знам за по-добре, но поне по-различно.
– Казвам се Паулина и също се чувствам доста смачкана.
Паулина Мюлер беше убедена, че младата жена също ще се представи, но тя не каза нищо. Дори не кимна. От друга страна, не я и отблъсна. Паулина я забеляза заради походката и маниерите ѝ. Движеше се така, сякаш не ѝ пука за околния свят и никога не би се гласила заради някого другиго. По странен начин в това имаше нещо привлекателно и Паулина си помисли, че може би и тя самата бе вървяла така едно време, преди Томас да ѝ отнеме свободата в движенията. Животът ѝ отиде по дяволите толкова бавно и постепенно, че тя едва го забеляза, и макар след бягството в Копенхаген да бе започнала да проумява мащаба на случилото се, сега жената срещу нея я накара да го осъзнае с още по-голяма яснота. Паулина се чувстваше зависима дори само като стоеше до нея. Ж ената излъчваше абсолютна самостоятелност, която я притегляше.
– В града ли живееш? – пробва Паулина.
– Не – каза жената.
– Ние наскоро се преместихме тук от Мюнхен. Мъжът ми е шеф за Скандинавия на „ Англер“, фармацевтичната компания – продължи тя и се почувства отлично.
– Аха.
– Но тази вечер избягах от него.
– Окей – каза жената.
– Бях журналист в „Гео“, научното списание, но напуснах, когато се преместихме тук.
– Аха – каза жената.
– Пишех главно за медицина и биология.
– Окей.
– Наистина ми харесваше – каза тя. – Но мъжът ми получи тази работа и нямаше как. Сега пробвам да работя на свободна практика.
Продължи да отговаря на незададени въпроси, а жената продължи да повтаря „аха“ или „окей“, докато накрая не попита Паулина какво пие, а тя отвърна „каквото и да е“ и получи уиски, „Тъламор Дю“ с лед, както и усмивка, или поне намек за такава. Жената носеше бяла риза и черен костюм, който се нуждаеше от химическо чистене и от гладене. Лицето ѝ беше негримирано и изморено, все едно не бе спала от дълго време. П огледът ѝ излъчваше притеснителна, тъмна сила. Паулина пробва да се пошегува и да се засмее.
Не се получи, но жената се приближи и на Паулина ѝ стана приятно. Може би тъкмо затова погледна притеснено към улицата, сякаш сега още повече се страхуваше, че Томас може да се появи. Жената предложи да изпият по още едно, в стаята ѝ.
Тя каза не, не, в никакъв случай, няма начин. „На мъжа ми това изобщо не би му харесало.“ После се целунаха, качиха се в хотелската стая и правиха любов. Паулина не помнеше друг път да е участвала в нещо, изпълнено едновременно с толкова ярост и страст. След това ѝ разказа за Томас и цялата трагедия у дома. Жената изглеждаше, сякаш е готова да убие, но Паулина не беше сигурна дали гневът ѝ е насочен към Томас или към целия свят.
Глава 8
20 АВГУСТ
Следващата седмица Микаел не отиде в редакцията и не погледна материала си за фабриките за тролове. Ходеше да бяга, изчисти апартамента си, прочете два романа от Елизабет Страут и излезе на вечеря със сестра си Аника Джанини, най-вече защото тя беше адвокат на Лисбет. Тя обаче му каза единствено, че Лисбет ѝ се е обадила и я помолила да ѝ препоръча добър адвокат по разводите в Германия.
С изключение на това, Микаел просто убиваше времето. Понякога лежеше с часове и говореше по телефона със старата си приятелка и колежка Ерика Бергер. По някакъв парадоксален начин това им действаше освобождаващо, сякаш отново бяха тийнейджъри и си приказваха за любовните си терзания. Но разбира се, за Ерика процесът никак не беше лесен. В четвъртък му се обади със съвсем различна интонация. Искаше да говори за работа и тогава се сдърпаха. Тя изруга и го нарече суетен.
– Не е суета, Рики – каза той. – Скапан съм. Имам нужда от почивка.
– Нали каза, че на практика репортажът е почти готов. Прати ми го и ще го доизпипаме.
– Пълен е с остаряла информация.
– Изобщо не го вярвам.
– За жалост е вярно. Чете ли разследването на „Уошингтън Поуст“?
– Всъщност не.
– Пред мен са по всички параграфи.
– Не е нужно всичко да е ново, Микаел. Важно е просто да публикуваме твоята гледна точка. Не можеш винаги да си на върха на вълната. Даже бих казала, че е лудост да разсъждаваш така.
– Но и самата статия не е добра. Звучи изморено. Просто ще я зачеркнем.
– Нищо няма да зачеркваме, Микаел. Но окей... ще я оставим за следващия месец. Мисля, че все някак си ще успея да сглобя този брой.