– Вярвам в теб.
– Ти какво ще правиш?
– Ще отида в Сандхамн.
Не беше най-плодотворният им разговор, но все пак Микаел почувства облекчение, че са отложили статията. Извади един куфар от гардероба в спалнята и започна да си стяга багажа. Движеше се бавно, сякаш против волята си, а от време на време се замисляше за Лисбет. Не можеше да я изкара от ума си и накрая изруга високо. Колкото и да го убеждаваше, че няма да прави глупости, той се тревожеше за нея, а вероятно ѝ беше и ядосан за това, че е толкова потайна. Искаше да научи повече за заплахата, за охранителните камери, за Камила и мотоклуб „Свавелшьо“.
Искаше да разрови всичко, за да види дали не би могъл да помогне по някакъв начин. Отново си припомни вечерта в „Кварнен“, думите на Лисбет и отдалечаващите се стъпки. Спря да се занимава с багажа, отиде в кухнята и отпи малко йогурт право от кутията. Точно тогава телефонът му звънна. Беше непознат номер, но Микаел реши, че сега, след като бе излязъл в почивка, може да си позволи да вдигне и дори да звучи весело: „Боже, колко се радвам, че отново се обаждате да ми крещите“.
С ъдебният лекар Фредрика Нюман се прибра в къщата си в Тронгсунд, южно от Стокхолм. Видя двете си дъщери тийнейджърки на дивана във всекидневната, вглъбени в телефоните си, което я изненада горе-долу колкото и това, че близкото езеро още си беше на мястото. Момичетата отделяха цялото си свободно време на смартфоните. Гледаха клипчета в ютюб или кой знае какво и Фредрика искаше да им викне да отделят очи от екраните, да прочетат книга, да посвирят на пиано, да не пропускат баскетболната тренировка за пореден път, или поне да се разтъпчат.
Но нямаше сили за нищо. Бе имала отчайващ ден на работа и преди малко разговаря с един полицай, който, като всеки тъпанар, се имаше за гений. Каза, че бил проучил въпроса, което означаваше, че е прочел две изречения в Уикипедия и е станал експерт по будизма. „Може би прошлякът просто е седнал под дървото и е получил просветление.“ Това беше толкова неуважително и глупаво, че тя дори не отговори. Сега седна до дъщерите си на сивия диван пред телевизора, надявайки се, че някоя от тях ще каже „здрасти“. Нямаше здрасти. Йосефин поне отговори, когато Фредрика я попита какво гледа:
– Едно нещо.
Едно нещо.
Отговорът беше толкова информативен, че на Фредрика ѝ се дощя да изкрещи. С тана и отиде в кухнята, избърса масата и плота на мивката, прегледа фейсбук от телефона си, за да покаже, че и тя не пада по-долу, след което просто се замечта. По едно време се разтърси в интернет и без да знае как, се озова в сайт за почивки в Гърция.
Скоро обаче ѝ хрумна нещо съвсем различно, вероятно вдъхновено от една снимка в сайта – възрастен мъж с набръчкано лице, седнал в крайбрежно кафене. Отново се замисли за Микаел Блумквист. Нямаше желание пак да му звъни. Не искаше да бъде приказливата лелка, която безпокои известния журналист. Той обаче беше единственият, който би могъл да прояви интерес към идеята ѝ, така че все пак набра номера му.
– Здрасти – каза той. – Радвам се да те чуя!
Звучеше весело и тя веднага почувства, че това е най-хубавото нещо, което ѝ се е случило днес, което не говореше много добре за деня ѝ.
– Мислех си... – започна тя.
– Знаеш ли – прекъсна я Микаел. – С етих се, че всъщност съм виждал просяка ти, или поне би трябвало да става дума за същия човек.
– Окей.
– Всичко съвпада, пухеното яке, петното на бузата, ампутираните пръсти. Няма как да е бил някой друг.
– Къде си го виждал?
– На Марияториет, направо не е за вярване – продължи той. – Просто да го забравя. Не го проумявам. Но се сетих, той седеше върху парче картон до статуята в средата на площада, напълно неподвижен. Минавал съм покрай него десет, може би двайсет пъти.
Ентусиазмът му беше заразен.
– Чудесно! Какво впечатление ти направи?
– Ами... не съм сигурен – каза той. – Не съм се заглеждал. Но си го спомням като дрипав и горд – донякъде както ти каза, че е изглеждал в смъртта си. С изпънат гръб и вдигната глава, малко като индиански вожд от филмите. Не знам как е успявал да седи така часове наред.
– Изглеждаше ли да е под въздействието на алкохол или хапчета?
– Не знам – отвърна Микаел. – Може би. Но ако е бил много пиян, едва ли би могъл да остане в тази поза дълго време. Защо питаш?
– С утринта излязоха резултатите от скрининговия анализ. В един грам кръв има 2,5 микрограма зопиклон, това е много високо съдържание.