– Какво е зопиклон?
– Субстанция, която се среща в някои приспивателни, като имован например. Бих казала, че е приел двайсетина таблетки, смесени с алкохол, както и известно количество декстропропоксифен, което е обезболяващ опиат.
– Какво казаха от полицията?
– Свръхдоза или самоубийство.
– На какво основание?
Тя изсумтя.
– На основание, че така им е най-лесно, предполагам. На следователя май не му се работеше.
– Как се казва?
– Следователят?
– Да.
– Ханс Фасте.
– О, не – каза той.
– Познаваш ли го?
Микаел го познаваше твърде добре. Едно време Ханс Фасте вярваше, че Лисбет принадлежи към сатанинска, лесбийска хардрок групировка. Без никаква причина, с изключение на малко женомразство и страх от чужденци, я беше заподозрял в убийство. Бублански казваше, че Фасте е божието наказание за греховете на полицията.
– Опасявам се, че да – каза той.
– Нарече мъжа прошляк.
– Това определено звучи в стила на Фасте.
– Когато видя резултатите, директно заяви, че прошлякът е попрекалил с таблетките.
– Но ти не си толкова убедена.
– Свръхдоза е най-логичното обяснение, разбира се. Усъмни ме това, че става дума точно за зопиклон. И с него може да се злоупотребява, но много по-често се употребява бензодиазепин. Отбелязах това пред Фасте и добавих, че мъжът вероятно е бил будист, а той се хвана за това.
– Какво стана?
– Фасте ми се обади няколко часа по-късно. Бил направил проучване. То се състоеше в това, че чел в Уикипедия за самоубийствата и там явно пишело, че будистите, които се смятат за изключително просветлени, имат право да си отнемат живота, което очевидно му се беше сторило много забавно. Каза, че мъжът сигурно е седнал под дървото и се е почувствал просветлен.
– Божичко.
– Да. Направо побеснях, но въпреки това си замълчах. Нямах сили да се разправям, не и днес. Когато се прибрах обаче, все още бях недоволна. И по едно време осъзнах, че чисто и просто не се връзва.
– В какъв смисъл?
– Отново се замислих за тялото му. Никога не бях виждала човек, преминал през такива трудности. Всичко в него, всяко сухожилие и всеки мускул, говореха за жестока борба. Може би звучи като аматьорска психология, но ми е трудно да повярвам, че такъв човек изведнъж е спрял да се бори и се е натъпкал с хапчета. Според мен не може да се изключи, че някой му е отнел живота.
Микаел се сепна.
– Трябва да им го кажеш. Трябва да включат в разследването и други хора, освен Ханс Фасте.
– Ще го направя. Но все пак исках да ти го кажа, като един вид застраховка, ако полицията не си свърши работата.
– Благодаря за което – каза той и си спомни разказа на Софи за Катрин Линдос.
Замисли се за изгладените ѝ костюми, петното на сакото и хипарите, сред които беше израснала, и се зачуди дали да не сподели за преживелицата ѝ с просяка. Може би тя имаше какво да каже на полицията. Реши обаче засега да я пощади от вниманието на Ханс Фасте и вместо това каза:
– И все още не знаете кой е?
– Не, няма никакви съвпадения. Няма човек с неговото описание, който да е обявен за издирване. Но не се и бях надявала на това. В сичко, с което разполагам, е ДНК секвенция, която получих днес от НЦК. Тя обаче е базова, автозомна. Ще поискам анализ на митохондриалната ДНК и на Y хромозомата и тогава се надявам да постигна някакъв напредък.
– Освен това сигурно има и доста хора, които си го спомнят – каза Микаел.
– Какво имаш предвид?
– Той привличаше вниманието. Просто аз съм твърде затворен в мислите си напоследък. Разбрах обаче, че други са го забелязали. Полицията трябва да поговори с хората около Марияториет.
– Ще им предам.
Микаел усети, че започва да се вълнува.
– И още нещо.
– Да?
– Ако сам е взел таблетките, едва ли му ги е предписал някой лекар – продължи той. – Не изглеждаше като човек, който би си запазил час при психиатър, а още от едно време знам, че има черен пазар за такива медикаменти. Полицията сигурно има информатори в тези кръгове.
Фредрика Нюман помълча секунда-две.
– По дяволите – каза тя.
– Моля?
– Ама че съм идиот.
– Не ми се вярва.
– Не, наистина. Слушай... наистина оценявам, че си си го спомнил. Важно е за мен.
Микаел погледна полупълния си куфар и усети, че вече няма желание да ходи в Сандхамн.
Микаел Блумквист отвърна нещо учтиво, Фредрика Нюман не беше сигурна какво точно. Приключи разговора и почти не забеляза, когато Аманда застана пред нея и я попита какво ще има за вечеря, и може би дори се извини, че се е държала кисело. В отговор Фредрика просто измърмори да си поръчат ядене за вкъщи.