Късно вечерта пристигнаха в Сандхамн с лодка такси, стовариха се в къщата му и оттогава дните просто си минаваха. Почти не правеха друго, освен да лежат в леглото, да седят в градината или да плават с моторницата му. И все пак тя отказваше да повярва, че става дума за нещо сериозно, и още не беше отворила дума за наистина важното в живота си, за страха, който никога не я напускаше. Мислеше да се прибере утре сутринта, а може би дори още тази вечер. От друга страна, вчера и онзи ден си бе казала същото, но остана и ето че вече беше понеделник сутринта, а тя още седеше загледана във вълнистото море. В небето неспокойно се носеше зелен паток. Нещо до нея избръмча.
Телефонът на Микаел. Той самият беше отишъл да тича и тя, разбира се, не смяташе да се занимава с телефона му. Въпреки това погледна към дисплея. На него пишеше Фредрика Нюман. Това сигурно беше съдебната лекарка, за която ѝ бе казал, така че все пак реши да вдигне.
– Телефонът на Микаел.
– Търся Микаел.
– Излезе да тича. Мога ли да му предам нещо?
– Кажи му да ми се обади – каза лекарката. – Предай му, че резултатите от анализа са готови.
– За просяка с пухеното яке ли става дума?
– Точно така.
– Знаеш ли, че аз го срещнах? – попита тя.
– Така ли?
Катрин чу любопитството в гласа ѝ.
– Да, той ми се нахвърли.
– Извинявай, с кого говоря?
– Катрин, приятелката на Микаел.
– И какво се случи?
– Вървях по Марияториет, а той тръгна срещу мен и се разкрещя.
– Какво искаше?
Съжали, че го е споменала. Ужасното усещане се върна, като студен полъх от миналото.
– Искаше да каже нещо за Йоханес Форшел.
– Министърът на отбраната?
– Предполагам, че е искал да го оплюе като всички останали. Но се махнах оттам възможно най-бързо.
– Доби ли някаква представа откъде би могъл да идва?
Катрин си помисли, че много добре знае отговора.
– Нямам представа – каза тя. – За какъв анализ става дума?
– Най-добре да говоря за това направо с Микаел.
– Да, най-добре. Ще му кажа да ти се обади.
Затвори и усети как отново я обзема страх. С помни си просяка, седнал на колене до статуята на Марияториет. Когато го видя, изпита усещане за дежа вю, сякаш се беше върнала по време на пътешествията от детството си. Може би му се бе усмихнала нервно, така както едно време се усмихваше на всички опърпани бедняци. Във всеки случай мъжът явно забеляза, че и тя го е забелязала. Скочи на крака, грабна клона, който лежеше до него, и се затича към нея, крещейки:
– Famous lady, famous lady!
Изненада се, че мъжът я разпозна. Когато той се приближи, Катрин видя отрязаните му пръсти, черните петна по лицето, жълтеникавата кожа, отчаянието в очите му. Беше като парализирана, не можеше да помръдне. Едва когато той я хвана за сакото и се развика за Томас
Форшел, тя съумя да се размърда и да се махне.
– Не помниш ли какво каза? – беше я попитал Микаел.
Каза му, че са били обичайните глупости. Но може би все пак не беше така. Думите му се завърнаха в съзнанието ѝ и този път тя не ги възприе като неразбираеми или като част от обичайните дрънканици по адрес на Форшел. Не, той ѝ казваше нещо съвсем друго.
Микаел наближи вилата си. Беше капнал и потен. О гледа се, зад него нямаше никого и той отново си помисли: просто си въобразявам, това са глупости. През последните дни си беше втълпил, че го наблюдават, а и се натъкваше – като че ли твърде често – на мъж на около четиресет години, с брада, конска опашка и татуировки по ръцете, който беше облечен като турист, но погледът му беше твърде бдителен като за човек на почивка.
Не че действително вярваше, че мъжът има нещо общо с него, пък и през повечето време просто се отнасяше заедно с Катрин и забравяше за околния свят. Но от време на време, както сега, го обземаше тревога и в такива мигове почти винаги се сещаше за Лисбет. В главата му се появяваха всякакви ужасни мисли. П огледна задъхан нагоре. Небето беше ясно и безоблачно. Беше прочел, че жегата ще се задържи. Днес обаче щеше да е ветровито, може би дори се очакваше буря. Микаел спря пред градината с двата храста френско грозде, които трябваше да подкастри, и, подпрял ръце на коленете си, се загледа към морето и плажуващите.